СТАНОВИЩЕ ДО Г-Н ОМБУДСМАНА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ОТНОСНО КОЛИЗИЯТА НА ЧЛ. 417 ОТ ГПК С ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

05февр.

СТАНОВИЩЕ ДО Г-Н ОМБУДСМАНА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ОТНОСНО КОЛИЗИЯТА НА ЧЛ. 417 ОТ ГПК С ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

ДО

ОМБУДСМАНА

 НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ГОСПОДИН КОНСТАНТИН ПЕНЧЕВ

 

 

 

СТАНОВИЩЕ

от адвокат ДЕСИСЛАВА ЛЮБЕНОВА ФИЛИПОВА, председател на фондация „Център за европейска интеграция на България и за защита правата на човека”, GSM 0898790909, e-mail: adv_desislava_filipova@abv.bg

подкрепено от сдружение „Граждански контрол”, представлявано от Ангел Славчев, сдружение „Движение за пълна заетост и ценова стабилност”, представлявано от Светлозар Съев и „Съюз Закрила”, представлявано от Димитрин Вичев

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ПЕНЧЕВ,

 

На среща, проведена с Вас на 16 октомври 2014г. поехме ангажимент за изготвяне на становище относно колизията на чл. 417 от ГПК с правото на Европейския съюз и задължителната юриспруденция на Съда на съюза. В изпълнение на поетия ангажимент, представяме на Вашето внимание изготвения правен анализ.

І. Право на Европейския съюз. Примат над националното законодателство. Правно действие на директивите и в частност на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Преюдициални заключения на Съда на Европейския съюз

Правото на Европейския съюз е автономна правна система, която се интегрира в правните системи на Държавите членки. Всяка Държава- членка е задължена, включително чрез всяка нейна национална юрисдикция  да зачита и изпълнява задачите, произтичащи от Договора за функционирането на Европейския съюз, Договора за Европейския съюз и ЕВРАТОМ, от актовете на институциите /регламенти, директиви, решения и др./ и от основните принципи на правото – т.нар. acquis communaitaire.

Правото на ЕС е неразделна част от националната правна система, поради което по висящ спор пред национален съд се прилагат всички норми, които са от правна област, регулирана от правото на съюза.

При наличие на конфликт на двата правопорядъка – на Европейския съюз и на отделна Държава – членка, проблемът се решава на базата на два от основните правни принципи на правото на съюза – примат на правото на съюза над националното право и директния му ефект. Правото на Европейския съюз има върховенство над националното право и винаги при наличие на противоречие между норма от вътрешното право с норма на съюза, националният съд, който в случая действа като съдия на Европейския съюз следва да не приложи  противоречащата националната нормативна разпоредба.

Съдът на Европейския съюз е развил богата практика какви са правомощията  на националния съд  в  случаите на противоречие между разпоредба на националното право и правото на Европейския съюз, с оглед на обстоятелството, че националният съд е  натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на нормите на правото на съюза. Според Съдът на съюза, националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на нормите на съюза, като при необходимост САМ вземе решение да НЕ приложи национална разпоредба, която им противоречи, независимо дали нормата е приета преди или след влизането в сила на акта от нормативния правопорядък на съюза, без да е необходимо да изисква или да изчаква премахването на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред (Решението от 26 февруари 2013г. по дело C‑617/10г. на Съда на ЕС /съображение 45, Решение от 9 март 1978 г. по дело Simmenthal, 106/77,  точки 21 и 24, Решение от 19 ноември 2009 г. по дело Filipiak, C‑314/08, точка 81 и Решение от 22 юни 2010 г. по дело Melki и Abdeli, C‑188/10 и C‑189/10, точка 43).”

Задължението да не бъде приложена от националния съд конкретна национална материална или процесуална норма, противоречаща на правото на съюза, произтича и от правния принцип, регламентиран в чл. 4, пар. 3 от Договора за Европейски съюз /”принцип за лоялно сътрудничество”/, съгласно който всеки национален орган, включително съда, следва да постигне ефективното прилагане на правото на ЕС. Също така, такава правна норма не следва да бъде приложена и  въз основа на основен принцип, установен в съдебната практика на съда, т.нар. „принцип за ефективност” на правото на ЕС, съгласно който е недопустимо да съществува правна уредба, която да прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняване на правата, предоставени на потребителите от правото на съюза /виж например т. 50 от преюдициалното заключение на Съда Люксембург по  Дело Aziz C-415/11г., решение по дело Mostaza Claro С – 168/05г., т.24 и решение по дело Asturcom Telecomunicaciones С-40/08г./.

Правото на Европейския съюз е sui generis право, самостоятелен правен ред, интегриран в правопорядъка на Държавите – членки, което се различава от класическото международно право. Принципът на примата на правото на ЕС означава също така, че за разлика от другите ратифицирани и обнародвани в Република България международни актове, когато Конституцията на Държава-членка противоречи на правото на Съюза, то следва да се прилага правото на Съюза, а не националната Конституция.  Този извод се излага индиректно в  делото Costa v. ENEL, 6/1964, в което Съдът в Люксембург постановява, че на правото на съюза не може да противоречи „каквато и да е вътрешноправна разпоредба”.  Косвено тази концепция се развива и в делото Simmenthal SpA, 106/77г. , в което Съдът на ЕС е разгледал отправеното му преюдициално искане за постановяване на преюдициално заключение, независимо от обстоятелството че съгласно законодателството на запитващата национална юрисдикция само Конституционният съд може да обяви дадена национална разпоредба за противоконституционна и недействителна. Независимо от това и с оглед на върховенството на правото на съюза, включително над предвиденото в националните Конституции, Съдът на ЕС е приел, че „всеки национален съд, сезиран в рамките на своята компетентност, има задължението да прилага цялостно Общностното право и да защитава правата, които то поражда за частните лица, като остави неприложима всяка национална норма, която му противоречи”.  Съдът взема пряко отношение по въпроса за йерархията между нормите на националните конституции и правните норми на съюза по дело Internationale Handelsgesellschaft 11/70г., в което постановява, че валидността на акт на институциите, валидността на общностна мярка или нейния ефект в рамките на Държава – членка не може да бъде накърнена чрез твърдение,  че противоречи на основни права, регламентирани в Конституцията на тази държава или  на нейното конституционно устройство”. По-новата юриспруденция на Съда на ЕС потвърждава извода, че нормите на съюза се прилагат с предимство дори пред разпоредбите от конституционен ранг-практиката съдържа примери, в които Съдът на ЕС стига до извода, че разпоредба от Конституцията на Държава – членка е несъвместима с правото на ЕС /виж например Решение от 16 декември 2008г., дело Michniki, C-213/07г./. С оглед на това, принципът на примата на правото на съюза засяга пряко контрола за конституционосъобразност, упражняван от националните конституционни юрисцикции. Поради изложените съображения и на плоскостта на конкретния анализ, обстоятелството че Конституционният съд на Република България е приел с Решение № 12 от 2 октомври 2012г. по конституционно дело № 4/2012г., че чл. 417, т. 2 от ГПК е конституционосъобразен, не изчерпва проверката за валидността на процесуален член, регламентиращ заповедното производство, тъй като въпросът за валидността на даден нормативен акт в българския правен ред включва още и контрола за съответствието му правото на съюза.

Директивите на ЕС са средство за промяна на съществуващото национално законодателство и за въвеждане в действие на национални разпоредби, в повечето случаи за целите на хармонизацията. Директивите са обвързващи и задължителни за Държавите –членки, които са техен адресат и са задължителни спрямо тях по отношение на резултатите, които е необходимо да бъдат постигнати. Те са нормативни актове на ЕС, които предвиждат обща рамка на действие, посочват определен резултат и дават на Държавите – членки срок за постигането му. Държавите – членки са задължени на национално ниво да предприемат всички мерки /законодателни, административни, изпълнителни/, които са необходими за постигане на резултатите, предвидени в директивите, като разполагат със свобода да решат как точно ще въведат директивите на национално ниво. Мерките за транспониране на директивите във вътрешния правопорядък на държавите – членки най-често биват законодателни, включително и чрез промени на подзаконови нормативни актове. В определени случаи може да бъде достатъчно синхронизиране на административните практики в съответствие с резултата, който следва да бъде постигнат съгласно директивата или издаването на актове от ненормативен характер. Когато като адресат на Директивите се визират Държавите членки се имат предвид всички нейни органи-изпълнителни, законодателни и съдебни.

По принцип директивите нямат „директен ефект”, т.е. без да са въведени в националния правопорядък те не са годни да породят защитими пред национален съд права или задължения за частно физически или юридическо лице. Този принцип търпи изключения, развити в юриспруденцията на Съда на ЕС, изразяващи се във възможност при определени условия нейните норми да могат да предоставят на гражданите права, за чиято защита те могат да образуват съдебно производство пред национален съд.  Директният ефект на директивите може да възникне в случаите на невъвеждането на директивата в националния правен ред, на непълното и/или неточното й транспониране и дори в случаите, в които една директива макар да е пълно и коректно транспонирана, националните мерки, които коректно въвеждат тази директива, не са приложени по начин, че да се постигне резултатът, който директивата предвижда. /виж в този смисъл например делата Verbond van Nederlanse Ondernemingen, 51/76г., Ratti, 148/78г.,  Commission c/ Belgique, 102/79г.,  Rewe, 158/80г., Becker, 8/81г., Foster, С-188/89г./. В тези случаи, нормите на директивата, съгласно задължителната практика на съда в Люксембург, имат директен ефект и частните лица могат да се позовават пред националните съдилища на разпоредбите на нетранспонираната изцяло или отчасти или неправилно транспонираната директива. Пораждането на директен ефект на директивите при тези хипотези цели създаване на гаранции, че разпоредбите на правото на съюза ще бъдат прилагани спрямо частните лица, независимо от бездействието или неправилните действия на държава – членка.

Съдът на ЕС отива още по-далече и вменява на Държавите –членки задължение в периода след приемане на директивата от страна на съюза и преди транспонирането й в националния правопорядък, да не предприемат никакви мерки, които биха могли да доведат до сериозно компрометиране на резултатите, целени с директивата / дело Inter Environement Wallonie v. Region wallonne, 129/96г./

Също така, съдът на ЕС е приел, че щом една директива е въведена в национален нормативен акт, то неговите разпоредби, възпроизвеждащи норма от директивата стават европейски норми /Решение по делотоErte’, С – 260/89г./, които следва да бъдат прилагани и разбирани съгласно тълкуването на самата Директива, извършвано от Съда в Люксембург. Налице е  т. нар.“тълкувателна приложимост“ на директивите, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект /в този смисъл Решение по дело Von Colson,   14/83г. /. По конкретно по отношение на анализираната Директива 93/13, в дело   C-137/08г. /VB Pénzügyi Lízing Zrt/, Съдът на ЕС е приел, че „Член 267 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че Съдът на Европейския съюз е компетентен да тълкува понятието „неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на тази директива, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело.”

Съгласно чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз, Съдът на съюза притежава изключителна компетентност да тълкува правото на ЕС. Тълкувателната си дейност на директивите и на останалите правни актове на съюза, Съдът в Люксембург осъществява чрез своите „преюдициални заключения”. Преюдициалните заключения са тълкувателни решения, които целят да осигурят еднообразното  и автентично прилагане на правото на съюза във всички държави – членки. Независимо от конкретния случай, послужил като основание за отправяне на преюдициално запитване и националността на запитващата юрисдикция,  преюдициалното заключение става задължително за всяка държава – членка и нейните органи, когато прилагат правото на съюза по аналогични случаи.

ІІ. Анализ на  Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на чл. 417 от ГПК и на свързаните с него разпоредби

Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 93/13 тя има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.

Директива 93/13 урежда критериите, съгласно които една договорна клауза следва да се счита за неравноправна и поради това нищожна и необвързваща страните по потребителския договор. Съгласно директивата, неравноправна е клаузата, която не е индивидуално договорена и която въпреки изискването за добросъвестност, създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Директивата предвижда, че не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия /чл.3 от Директивата/. Директива 93/13 в Приложение към чл. 3, параграф 3 съдържа примерен и неизчерпателен на договорни клаузи, които се считат за неравноправни и следователно необвързващи за потребителя.

Директивата дава и легална дифиниция на понятието  „потребител“ – всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, което участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. По смисъла на Директивата,
„продавач или доставчик“ е всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст. Директивата в българското законодателство  е транспонирана в Закона за защита на потребителите /чл. 143 – чл. 148 от Закона/.

По отношение на заповедните производства в други Държави – членки и най – вече в Испания, което е много сходно с българското заповедно производство, Съдът на Европейския съюз е развил богата съдебна практика, обективирана в преюдициални заключения.

Съдът приема, че при липсата на хармонизация на националните механизми за събиране на безспорни вземания правилата за провеждането на националните заповедни производства се уреждат във вътрешното право на Държавите- членки въз основа на принципа на процесуалната им автономия, но при условие тези правила да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на еквивалентност), нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 24,  Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, точка 38 и Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 46 , Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 46).

Съдът на ЕС е категоричен, че въведената с Директива 93/13 система на защита на потребителите се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C-240/98—C-244/98, точка 25, Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 25,  Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, точка 29,  Решение от 9 ноември 2010 г. по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 45, Решение от 3 юни 2010г. по дело C-484/08, Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid, точка 27,  Решение по дело Aziz C-415/11, т. 44, Решение от 30 април 2014г. по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 32 ).

С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда, че неравноправните клаузи НЕ са обвързващи за потребителя. Видно от съдебната практика на съда на Европейския съюз, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 36, Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 30, Решение от 9 ноември 2010 г., точка 47 и Решение от 15 март 2012 г. по дело Pereničová и Perenič, C-453/10, точка 28, Решение по дело Aziz C-415/11, т. 45, Решение от 30 април 2014г. по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 33 ).

За да се осигури защитата, която се цели с Директива 93/13, Съдът в редица свои решения е подчертавал изрично, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира и да бъде отстранено като порочна практика само с положителна и ВЪНШНА по отношение на самите страни по договора намеса (вж. Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 26, Решение по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, точка 27, Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08, точка 31 и Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-453/10, точка 48).

Изискванията на Съда на ЕС не са изпълнени и целите, които се преследват с Директива 93/13 не са постигнати в българското законодателство, което урежда заповедното производство по чл. 417 от ГПК, част от регламентацията по което противоречи на Директива 93/13 и не следва да се прилага в отношенията кредитор – длъжник по потребителски договори.

Въвеждането в Гражданския процесуален кодекс на института на заповедното производство е свързано с необходимостта да се осигури по-бързо принудително изпълнение на задължения, които не се оспорват от длъжника, без да е необходимо провеждане на исков процес. Целта на заповедното производство е да се провери дали вземането е безспорно. В българския Граждански процесуален кодекс заповедното производство е част от изпълнителния процес, а не от исковия процес, като на практика заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от страна на длъжника чрез подаване на възражение, проверката дали вземането съществува на претендираното основание и/или в претендирания размер, следва да се извърши в общия исков процес.

В рамките на заповедно производство за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК  се издава заповед за изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на документите, посочени в чл. 417 от ГПК, а именно:

  1. акт на административен орган, по който допускането на изпълнението е възложено на гражданските съдилища;
  2. документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките;
  3. нотариален акт, спогодба или друг договор, с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи;
  4. извлечение от регистъра на особените залози за вписано обезпечение и за започване на изпълнението – относно предаването на заложени вещи;
  5. извлечение от регистъра на особените залози за вписан договор за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената или договор за лизинг – относно връщането на продадени или отдадени на лизинг вещи;
  6. договор за залог или ипотечен акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите;
  7. влязъл в сила акт за установяване на частно държавно или общинско вземане, когато изпълнението му става по реда на този кодекс;
  8. акт за начет;
  9. запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея.

На практика, при издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документите по чл. 417 от ГПК, първо се образува изпълнително дело срещу  лицето, за което се твърди, че е длъжник и едва известен период след като е инициирано принудителното изпълнение, се образува исково производство. Често в практиката исковият процес приключва след като вече се е развило и е приключило изпълнителното дело. Това е така защото лицето, за което се твърди, че има дълг, има ограничени права за защита в заповедното производство. Лицето  има право да подаде възражение срещу заповедта по чл. 415 от ГПК, но съгласно чл. 420 от ГПК, това възражение не спира принудителното изпълнение на заповедта.  При подадено възражение, съдът указва на кредитора, поискал издаването на заповед по чл. 417 от ГПК, че следва, в едномесечен срок, да предяви иск за установяване на вземането си. Съгласно чл. 422, ал. 2 от ГПК, предявеният иск отново не спира допуснатото незабавно изпълнение.  

Предвидената в българското законодателство възможност кредитори по потребителски договори да се снабдяват със заповед за незабавно изпълнение,  води до нарушаване на защитата, предоставяна от Директива 93/13 . На практика кредиторите, които се възползват от тази възможост, най – често са  БАНКИ в хипотезата на т. 2 от чл. 417 от ГПК. Възможно е и  други кредитори по потребителски договори да се  ползват от възможностите да се снабдят със заповед за незабавно изпълнение, въз основа на нотариално заверен договор по точка 3 от този член, или когато за обезпечение на потребителски договор са сключили договор за залог или ипотечен акт или им е издаден запис на заповед по точки 6 и 9 от този член и въз основа на тях се снабдяват с такава заповед.

Нарушението в нашето законодателство се изразява в неспазване на изискванията за спазване на ефективното прилагане на Директива 93/13, формулирани във задължителната практика на Съда на ЕС – постановяваните преюдициални заключения. Съгласно практиката на Съда в Люксембург, националните съдилища са длъжни СЛУЖЕБНО ДА ИЗВЪРШВАТ ПРЕЦЕНКА ДАЛИ В ПОТРЕБИТЕЛСКИТЕ ДОГОВОРИ СА НАЛИЦЕ НЕРАВНОПРАВНИ КЛАУЗИ, СЛУЖЕБНО ДА СЪБИРАТ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА НАЛИЧИЕТО НА ТАКИВА КЛАУЗИ, и то не само в рамките на исковите, но и  В ЗАПОВЕДНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА, винаги когато дадена Държава – членка е въвела този институт в националното си законодателство.

Съдът на Европейския съюз в редица преюдициални заключения е постановил, че процесуалната  уредба на испанското право, сходна с  българското заповедно производство, регламентирано в чл. 417 от ГПК и свързаните с тази норма разпоредби, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клаузите в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение, може да накърни ефективността на защитата, която Директива 93/13 цели да установи (вж. изрично постановеното от Съда на ЕС в този смисъл Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis, C-473/00, точка 35, Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 53). Съдът многократно е постановявал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, предвид характерът и значимостта на обществения интерес, на който се основава защитата, гарантирана от Директивата на потребителите, за да бъде компенсирана неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (вж. в този смисъл Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, точка 26, Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 38, Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08,  точка 31, Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 49, Решение по дело Aziz C-415/11, точка 46, Решение по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 34).                 Съдът на ЕС е анализирал изискванията към Държавите- членки, за да бъде спазен от тях член 6 от Директивата и да бъде постигната преследваната с него цел, а именно: Държавите-членки да регламентират в тяхното национално право изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя. Според Съда тази цел  не може да бъде постигната, ако потребителите биват задължавани от националното законодателство сами да се позовават на неравноправния характер на договорна клауза. По тези съображения, Съдът е категоричен, че ефективната защита на потребителите може да бъде гарантирана само ако на националния съд бъде признато правото да преценява служебно такава клауза / Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98 / точка 26/.     В това отношение Съдът е подчертал, че член 6, параграф 1 от Директивата не може да се тълкува в смисъл, че неравноправната договорна клауза не е обвързваща за потребителя само когато той изрично е поискал да не бъде обвързан от такава клауза. Такова тълкуване на чл. 6, параграф 1 от Директивата според съда,  би изключило възможността националният съд да преценява служебно неравноправния характер на договорна клауза при проверката на допустимостта на отнесеното към него искане и без потребителят изрично да е поискал това /Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08, точка 24/. В Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis (C‑473/00,  точка 34), Съдът посочва, че защитата, която директивата предоставя на потребителите, обхваща и случаите, в които потребителят, който е сключил с продавач или доставчик договор, съдържащ неравноправна клауза, не се позовава на неравноправния характер на тази клауза или защото не познава своите права, или защото е разубеден да се позове на тях поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство. С Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08 / точка 28/, Съдът е постановил, че, член 6, параграф 1 от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че неравноправната договорна клауза не е обвързваща за потребителя и за това не е необходимо той предварително да е оспорил успешно такава клауза. При тези обстоятелства според Съда, специфичните характеристики на съдебното производство между продавача или доставчика и потребителя, което протича съгласно националното право /в българското законодателство – специфичните характеристики на производството по чл. 417 от ГПК/, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на директивата. /Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08, точка 34/. По тези съображения, ролята, възложена на националния съд от правото на Съюза в разглежданата област, не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства (вж. Решение по дело Pannon GSM, C-243/08, точка 32, Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 43).

Съдът на Европейския съюз развива своята концепция за служебното начало в производствата с предмет на спора права и задължения по потребителски договори и с  преюдициално заключение по делото VB Pénzügyi Lízing, C-137/08г. вменява на националния съд  задължението не само служебно да установява дали дадена клауза е неравноправна, но и задължението служебно да проведе съдебно дирене и  да събира доказателства, за да установи правните и фактическите обстоятелства, необходими за преценката дали е налице неравноправна клауза. Това задължение националният съд има както в  състезателно производство, образувано след възражение на потребител срещу заповед за изпълнение (Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 56), така и в рамките на заповедните производства (така изрично е постановено в Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 44).

Съдът на Европейският съюз е категоричен, че защитата на потребителите, гарантирана от Директива 93/13 се разпростира и в случаите, когато в рамките на заповедното производство потребителят не е подал възражение срещу подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение.  В редица свои преюдициални заключения, Съдът на ЕС е приел, „че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на Държава членка като разглежданата в производството, по повод на което е образувано делото, за постановяване на преюдициално заключение,  която уредба „не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на дадена клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение”. (Решение по дело  Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 57  и  Решение по дело дело Aziz C-415/11,  Решение по дело Barclays Bank SA vs Sara Sánchez García, Alejandro Chacón Barrera, C‑280/13, точка 35).

Съдът подчертава, че предвид цялата система, развитието и особеностите на заповедното производство „има немалък риск съответните потребители да не подадат изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било защото може да се откажат да бранят правата си предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало над размера на оспорваното задължение, било защото не знаят правата си или не осъзнават обема им, или пък поради ограниченото съдържание на подадената от продавача или доставчика молба за издаване на заповед за изпълнение и съответно поради непълнотата на сведенията, с които разполагат”. (вж. Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 54).

Според Съда, „В този смисъл за продавача или доставчика би било достатъчно да подаде молба за издаване на заповед за изпълнение вместо иск по общия граждански ред, за да лиши потребителя от предимствата на защитата, която Директива 93/13 цели да установи, което е и в разрез със съдебната практика на Съда, съгласно която специфичните характеристики на съдебното производство между продавача или доставчика и потребителя, което протича съгласно националното право, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на тази директива „(Решение по дело Pannon GSM, C-243/08, точка 34, Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 55 ).

По изложените съображения и при тези условия съдът е констатирал, че разглежданата в главното производство испанска правна уредба, за чието съответствие с правото на съюза е отправено преюдициалното запитване, „видимо не е съобразена с принципа на ефективност, доколкото в производствата, образувани по искане на продавачи или доставчици и с ответници потребители, прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на защитата, която Директива 93/13 е предназначена да осигури на потребителите”. (Решение по Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 56 ).

Българското заповедно производство нарушава  и неосигурява защитата, гарантирана от Директива 93/13 и по отношение възможностите за спиране изпълнителните дела, включително на публичната продан на недвижим имот. Съгласно нашето законодателство принудителното изпълнение може да бъде спряно само в хипотезите по чл. 420 от ГПК, когато длъжникът  изпълни едно от следните законови изисквания алтернативно:

а/ представи надлежно обезпечение /според установената съдебна практика, обезпечението трябва да е представено с възражението и следва да бъде  в размер на дължимата сума, заедно с лихвите до датата на депозиране на възражението/

б/ или когато искането на длъжника за спиране на изпълнителните действия е подкрепено с убедителни писмени доказателства, че това лице не дължи.  По този начин законът дава на българските съдилища широка свобода на преценка дали да спрат изпълнението, като те рядко постановяват спиране на това основание.

За тази втора хипотеза следва да се има предвид, че дори при липса на дълг или при наличие на дълг в по-малък размер от претендирания от кредитора, поради едностранния, формален и несъстезателен характер на заповедното производство,  в рамките на това производство не се събират доказателствата, допустими в общия исков процес. На практика са налице случаи, в които заповедният съд е отказвал спиране на това основание, а впоследствие исковият съд е отхвърлял предявения от мнимия кредитор иск по чл. 422 от ГПК, образуван след подаване на възражение по чл. 415 от ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение. Но поради обстоятелството, че в заповедното производство по чл. 417 от ГПК, първо се провежда принудително изпълнение, а едва след това исково дело, необосновано,  чрез  налагане на обезпечителни мерки и чрез продажбата на имуществото чрез някой от способите, предвидени в ГПК, се навлиза в имуществената сфера на лицето-мним длъжник или на длъжника на дълг, който е в по-малък размер от претендирания в заповедта. Съгласно нашето законодателство, в тези случаи длъжникът, след отхвърляне на иска срещу него, има право да се снабди с обратен изпълнителен лист срещу мнимия кредитор, но само за паричната сума, която е изплатена на този кредитор за извършените в изпълнителното дело продажби на имуществото на длъжника, без да има възможност в патримониума му да бъдат реституирани движимите и недвижимите вещи, които са били предмет на тези продани. С оглед на обстоятелството, че по нашето право, оценката на имуществото, върху което се извършва принудително изпълнение, не подлежи на обжалване, то това имущество се продава под реалната му пазарна цена и на мнимия длъжник в тези хипотези се възстановява парична сума, която не съответства на реалната стойност на продаденото негово имущество.

С оглед на изложените съображения, българското законодателство, регламентиращо възможностите за спиране на принудителното изпълнение след издадена заповед за незабавно изпълнение нарушава изискванията, формулирани от Съда на Европейския съюз за гарантиране принципа на ефективност на Директива 93/13. Съдът е приел, че посочената директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която не предвижда възможност в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да се прави възражение за неравноправност на договорна клауза, въз основа на която е издаден изпълнителният титул, като същевременно не позволява на съда в исковото производство, който има правомощието да прецени дали такава клауза е неравноправна, да постанови привременни мерки, и по-специално спиране на посоченото изпълнително производство, когато постановяването на тези мерки е необходимо, за да се гарантира пълната ефективност на крайното му решение. (Решение по дело дело Aziz C-415/11, точка 64,  Решение по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 36).

Заповедното производство по чл. 417 от ГПК нарушава и изискванията на нормата на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съгласно чл. 47 от тази Харта, параграфи 1 и 2, „Всеки , чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от  независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван”.   Практиката на Европейския съд по правата на човека служи за  тълкуването на правата, прогласени в чл. 47 от Хартата, предвид обстоятелството, че чл. 52, параграф 3 от Хартата  гласи, че  когато правата, съдържащи се в нея съответстват на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, то техния обхват и смисъл са същите като дадените им в посочената Конвенция. Съдържанието и обхвата на тези права се определят не само от текста на Конвенцията, но и от практиката на Европейския съд по правата на човека /виж разясненията в този смисъл на Конвента, изработил Хартата на основните права на ЕС, публикувани в Официалния вестник на ЕС, серия С, брой 303 от 14.12.2007г./. Уредените в чл. 47 от Хартата права, съответстват на правата на „справедлив процес” и на „ефективни средства за защита”, утвърдени като основни права на човека в чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Правото на справедлив процес, прогласено в чл. 6 от ЕКПЧ създава процесуални гаранции за разглеждане на правните спорове при спазване на върховенството на закона и осигуряване на достъп до правосъдие. Правото на достъп до съд включва възможността всяко физическо или юридическо лице да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства. Съгласно юриспруденцията на Съда по правата на човека, всяка страна по делото трябва да има възможност да наведе своите твърдения и доводи и да представи доказателства в тяхна подкрепа, от една страна, и от друга –  да се противопостави на доводите на противната страна и да обори неблагоприятните за нея доказателства. Съдът по правата на човека формулира принципа на „равенство на средствата” – изискване двете страни да имат изцяло процесуално равенство, без едната страна да бъде поставяна в по-неизгодно положение от другата при релевиране на твърденията, доводите или доказателствата си. Съдът изтъква, че за да се спазят условията за справедлив процес е необходимо решаващият национален съд да изследва позициите на всяка една от страните и доказателствения материал в цялост. /Виж в този смисъл Dombo Beheer BV v. Netherlands, Steel and Morris v. United Kindom, Moser v. Austria/. Предвид на нормата на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, тълкувана в светлината на практиката на Съда на Съвета на Европа, заповедното производство по чл. 417 от ГПК не осигурява равенство на процесуалните средства за защита, като дава предимство на правоимащите лица, на които с този член е предоставено правото да се снабдяват с изпълнителни листа по облекчена процедура, без провеждането на състезателен процес. Лицата, срещу които се издава заповед за незабавно изпълнение по този ред не разполагат с ефективни средства за защита предвид ограничените възможности по тяхно искане да бъде постановено спиране на  изпълнителните действия срещу имуществото им и с оглед на обстоятелството, че обжалването на издадената заповед се извършва само на формални основания, без провеждане на исково, състезателно производство.

Република България нарушава и чл. 21 от Хартата на основните права, тъй като  е налице дискриминация при упражняване на правото за предоставяне на ефективни средства за правна защита и на правото за справедлив съдебен процес между лицата, срещу които се издава заповед за незабавно изпълнение и останалите правни субекти. Всички други правни субекти в Република България, срещу които не се претендира вземане, обосновано с някой от документите по чл. 417 от ГПК, имат правото да бъдат страни в исков състезателен процес, в хода на който да се установи основателността, респективно неоснователността на претенция срещу тях със всички доказателствени средства и способи, регламентирани в ГПК и едва след като се докаже по този начин дали предявения срещу тях иск е основателен, да се пристъпи към принудително изпълнение на доказаното пред съд вземане. Това право имат и лицата, в хипотезата на общото заповедно производство по чл. 410 от ГПК, срещу които, след депозирано от тях възражение, имат правото да бъдат страна в общ исков процес и срещу които до приключването му, не могат да се предприемат действия по принудително изпълнение. На лицата, за които се твърди, че са длъжници, в хипотезата на незабавното заповедно производство по чл. 417 от ГПК, за разлика от останалите правни субекти, не е предоставена възможността да се разгледа по исков път основателността на претенцията на лицата, твърдящи, че имат качеството на кредитор.

ІІІ. Възможни последици за Република България при незачитане на правото на Европейския съюз.

Незачитането на правото на Европейския съюз може да има за последица образуването на производство за установяване на неизпълнението на задълженията на Република България и до наказателна процедура срещу държавата. Производството е регламентирано в чл. 258 – 260 от Договора за функционирането на Европейския съюз. Всяко незачитане на разпоредба на Договорите или на актовете на институциите на съюза или на принципи на правото се приема от Съда на съюза за неизпълнение на задълженията на Държавата – членка /виж например делото Commission v. Italy, С-209/88г./. Без значение е кой орган извършва нарушението – законодателен, изпълнителен или съдебен. Без значение е дали нарушението се изразява в нетранспониране, неправилно или непълно въвеждане на директива, незачитане на норма на договорите или на регламент, неправилна административна практика или съдебно решение, в което не е зачетена нормативната уредба на съюза. Масовото неприлагане на правото на ЕС от българските съдилища и очевадното му непознаване, с което постоянно се сблъсквам /неспазване на изискванията, залегнали в преюдициални заключения поради отказа на съда да се запознае със тяхното съдържание, незачитане на „тълкувателната приложимост” на Директива 93/13 с единствения мотив, че „директивите нямат директен ефект”/ също съставлява основание за образуване на процедура срещу България по реда на чл. 258 от ДФЕС. Освен това, няма значение дали е нарушението е извършвано системно или представлява един единствен и изолиран случай, нито дали са настъпили вредни последици и какъв е техния размер /виж в този смисъл дело Commission v. Portuguese , С-150/97г., т. 22,. дело Commission v. Italy, С-209/88г., т. 6 и т. 14/. Нещо повече, не само неспазването на норма или принцип на правото, но и непостигането от Държава – членка на резултата, визиран в дадена директива, представлява неизпълнение по смисъла на чл. 258 и сл. от ДФЕС /виж в този смисъл дело Commission v. Spain , С-157/03г., т. 44,. дело Commission v. Germany, съединени дела С-20 и 28/01г., т. 30/.

Изложените по-горе съображения, че заповедното производство по чл. 417 от ГПК прави невъзможно упражняването на правата на потребителите, гарантирани от Директива 93/13 води до извода, че единствения способ за отстраняване на неспазването на изискванията на Директива 93/13 е цялостна реформа на процесуалното ни законодателство и привеждането му по законодателен път в съответствие с изискванията на Директивата. Без значение е обстоятелството, че съгласно задължителното тълкуване на Директива 93/13, формулирано в редица преюдициални заключения, част от които са посочени по-горе, националният съд, действащ като съд на ЕС и натоварен с неговото прилагане, би следвало да не прилага нормите на заповедното производство, които влизат в противоречие с директивата. Съдът на Еврпейския съюз е приел, че националните правни системи трябва да осигурят приложението на директивата ясно, точно и непротиворечиво, за да се създаде възможност правните субекти да познават правата си в пълна степен и правата им на потребители да бъдат защитни в пълен обем. Доводът, че съществуващите национални разпоредби могат да не бъдат променяни, тъй като в съществуващия си вид те следва да бъдат тълкувани и прилагани от националните органи съобразно с юриспруденцията на Съда в Люксембург се отхвърлят категорично: „(Тълкуването) на разпоредбите на националното право в съответствие с директивата само по себе си не може да осигури яснотата и точността, необходими за удовлетворяване на изискването за правна сигурност” /Виж в този смисъл дело Commission v. Austria , С-508/04г.,  дело Commission v. Greece , С-236/95г. , дело Commission v. Netherlands , С-144/99г./

Неотстраняването на  нарушението на Директива 93/13 чрез отмяна на разпоредбите на чл. 417 от ГПК, които влизат в колизия с директивата може да има за последица освен осъждането на България от Съда на ЕС да преустанови извършеното нарушение и да отстрани последиците на нарушението, настъпили преди постановяването на решението по чл. 260 от ДФЕС, което действа ex tunc, неизпълнението на което може да доведе  до ангажирането на имуществената отговорност на България и до налагането на глоби и/или на периодични имуществени санкции.

СПИСЪК НА ЦИТИРАНИТЕ РЕШЕНИЯ НА СЪДА НА ЕС:

  1. Costa v. ENEL, 6/1964
  2. Internationale Handelsgesellschaft 11/70г.
  3. Verbond van Nederlanse Ondernemingen, 51/76г.
  4. Simmenthal SpA, 106/77г.
  5. Ratti, 148/78г.,
  6. Commission c/ Belgique, 102/79г.
  7. Rewe, 158/80г.
  8. Becker, 8/81г.
  9. VonColson,   14/83г.
  10. Commission v. Italy, С-209/88г.
  11. Erte, С – 260/89г.
  12. Foster, С-188/89г.
  13. Commission v. Greece , С-236/95г.
  14. Inter Environement Wallonie v. Region wallonne, 129/96г.
  15. Commission v. Portuguese , С-150/97г.
  16. Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98г.
  17. Commission v. Netherlands , С-144/99г.
  18. Cofidis, C-473/00г.
  19. Commission v. Germany, съединени дела С-20 и 28/01г.
  20. Commission v. Spain , С-157/03г.
  21. Commission v. Austria , С-508/04г.
  22. Mostaza Claro, C-168/05г.;
  23. Asturcom Telecomunicaciones, C-40/08г.;
  24. Filipiak, C‑314/08
  25. дело Michniki, C-213/07г.
  26. VB Pénzügyi Lízing, C-137/08г.;
  27. Pannon GSM, C-243/08г.;
  28. Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid, 484/08г.;
  29. Pereničová и Perenič, C-453/10г.;
  30. Banco Español de Crédito SA, C-618/10г.;
  31. Melki и Abdeli, C‑188/10 и C‑189/10
  32. Barclays Bank SA C‑280/13г.
  33. Alejandro Chacón Barrera, C‑280/13г.

 

С УВАЖЕНИЕ:

Адвокат ДЕСИСЛАВА ФИЛИПОВА, председател на фондация „Център за европейска интеграция на България и за защита правата на човека

АНГЕЛ СЛАВЧЕВ, председател на сдружение „Граждански контрол”

СВЕТЛОЗАР СЪЕВ, заместник-председател на сдружение „Движение за пълна заетост и ценова стабилност”

ДИМИТРИН ВИЧЕВ, председател на „Съюз Закрила”

СПОДЕЛЯНЕ

Вашият коментар

Работно време: 09:00 – 17:30
Консултация се назначава само след предварително записване.

гр. София

ул. "Петър Парчевич" № 1

  • ет. 5, ап. 14
  • 0898 79 09 09
  • adv_desislava_filipova@abv.bg
GPS Навигация

ИНТЕРЕСНО