НОВИ ДЕЙСТВИЯ ПРЕД ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ ЗА ЗАЩИТА НА КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛИТЕ СРЕЩУ НАРУШЕНИЯТА НА БАНКИТЕ И ФИРМИТЕ ЗА БЪРЗИ КРЕДИТИ

10май

НОВИ ДЕЙСТВИЯ ПРЕД ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ ЗА ЗАЩИТА НА КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛИТЕ СРЕЩУ НАРУШЕНИЯТА НА БАНКИТЕ И ФИРМИТЕ ЗА БЪРЗИ КРЕДИТИ

Много банки и фирми за бързи кредити нарушават правата на клиентите си, като се възползват от бързия ред за осъждане на кредитополучателите, предвиден в мракобесния член 417 от Гражданския процесуален кодекс. Затова продължавам кореспонденцията, която водя с Европейската Комисия. След моя жалба от месец март 2014г., Комисията извършва проверка на България, като вече се е свързала с българските власти. В последното си писмо, аз соча редица нарушения, които се извършват от фирмите за бързи кредити, които също се облажват от чл. 417 от ГПК. Обръщам внимание на службите на Комисията, че отмяната на т. 2 от чл. 417 от ГПК, даващ право на банките да съдят клиентите си в едно задочно и средновековно производство, защитата на потребителите на банкови услуги няма да бъде ефективна, тъй като кредитните институции ще продължат да си изваждат по бързата процедура изпълнителни листа, като ще се възползват от т.3 и т. 9 на същия член. Сигнализирам Комисията и относно проблема с държавните такси, които българските съдилища изискват по потребителските спорове, независимо, че правото на Европейския Съюз ги задължават да извършват служебна проверка /т.е. и без направено искане от страна на потребителя/ на неравноправния характер на договорните клаузи.

Съжалявам, че се налага да търся намеса отвън, а нашите политици не правят нищо в защита на българския народ. Надявам се , че проблемите на потребителите на услугите на банките и на фирмите за бързи кредити ще бъдат скоро разрешени чрез намесата на европейските институции!

ДО

ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ

ГЕНЕРАЛНА ДИРЕКЦИЯ „ПРАВОСЪДИЕ И ПОТРЕБИТЕЛИ”

Дирекция Е: „Потребители”

Отдел Е.2: „Потребителско и маркетингово право”

 

ОТ: адвокат ДЕСИСЛАВА ФИЛИПОВА, председател на фондация „Център за европейска интеграция на България и за защита правата на човека”, гр. София, ул. „Петър Парчевич” № 26, ет. 4, ап. ,11, GSM: 0359898790909, електронна поща: adv_desislava_filipova@abv.bg

относно: CHAP /2014/684

 

            УВАЖАЕМА ГОСПОЖО МАНФРЕДИ,

           

            С Ваше писмо от 14 април 2016г. до г-жа Павлина Стоянова, на която съм представител пред институциите на Европейския Съюз и  пред българските съдилища, я уведомявате по повод на нейната жалба, регистрирана под № CHAP (2014) 3848, че сте се обърнали с конкретни въпроси към българските власти относно съвместимостта на заповедното производство по чл. 417 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/ с Директива 93/13/ЕИО и с практиката на Съда на Европейския съюз.

            Моля да имате предвид, че ако бъде извършена промяна на националното ни законодателство само в частта на точка 2 от чл. 417 от ГПК, това законово изменение няма да защити ефективно потребителите на кредитните услуги на банките, поради следните съображения: точка 3 от същия член дава право на кредиторите, които са страни по договори, с нотариална заверка на подписите  или по нотариални актове да се снабдят със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен  лист за събиране на дължимите съгласно тези документи парични суми. Точка 9 от този член дава право на титулярите на записи на заповед и на други менителнични ефекти да поискат издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен титул. Оспорването на заповедта чрез възражение по чл. 414 от ГПК не спира изпълнителните дела, с изключение на случаите по точка 9 от чл. 417 ГПК.

 Ако бъде отменена точка 2 от чл. 417 от ГПК, даваща право на банките да се снабдяват със заповед въз основа на „извлечение от счетоводните им книги”, то същите ще започнат да заверяват нотариално подписите на договорите за кредит и отново ще се ползват с облекчен и бърз ред за осъждане на кредитополучателите. На практика в момента така процедират част от фирмите за бързи кредити по чл. 3 а от Закона за кредитните институции, които се снабдяват със заповеди и изпълнителни листа въз основа на нотариално заверени договори за заем.  Освен това  нотариалните актове за ипотеки, с които се обезпечават кредити, също са основание за неприсъствено осъждане на потребителите. Също така, банките и фирмите за бързи кредити често гарантират връщането на предоставения финансов ресурс чрез издаването на записи на заповед.

Има редица случаи, в които потребители на банкови и финансови услуги не подават възражение по чл. 414 от ГПК по различни причини – непознаване изцяло или в достатъчен обем на правата, които имат, порочно призоваване най-вече осъществено чрез института на залепване на уведомление по чл. 47 от ГПК, непритежаване на парични средства за организиране на защитата им в исковото производство, което се образува по реда на чл. 415 от ГПК, като следствие от възражението на заповедта.  По тази причина, потребителите не могат да получат съдебна защита, включително в хипотезите по т. 9 от чл. 417 от ГПК, поради което предвиденото в последния случай спиране на изпълнителното производство не е достатъчна гаранция за ефективното прилагане на Директива 93/13/ЕИО.

            В допълнение соча, че в практиката ми на адвокат имах няколко казуса, в които както банки, така и фирми за бързи кредити се снабдяваха за един и същи дълг с две заповеди по чл. 417 от ГПК и с два изпълнителни листа въз основа на т. 2, респективно на т. 3 от този член и на основание на запис на заповед по т. 9, издаден за обезпечаване на каузалното правоотношение, възникващо въз основа на договора за банков кредит, съответно на нотариално заверен договор за бърз заем.

            Българското законодателство съдържа забрана кредиторът да задължи потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на запис на заповед или менителница /чл. 34 от Закона за потребителския кредит/. В законопроекта за кредитите за недвижими имоти на потребители /чл. 26, ал. 1/, приет на първо четене на 23 март 2016г., с който се транспонира Директива 2014/17 на ЕП и на Съвета на ЕС относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти на потребители и за изменение на директива 2008/48/ЕО и 2013/36/ ЕС и Регламент /ЕС/ № 1093/2014г. се предвижда аналогична забрана. От една страна, тази забрана е скрепена с глоби за физическите лица и с имуществени санкции за юридическите лица, които са в много малък размер, особено спрямо размера на  кредитите, отпуснати за придобиване на собственост и други вещни права върху недвижими имоти.  Поради ниския размер на евентуалните санкции, тези забранителни норми не действат дисциплиниращо и стопиращо спрямо кредиторите. От друга страна, на практика е недоказуемо, че кредиторът е задължил потребителя да издаде запис на заповед, тъй като няма как да се установи дали издаването е станало със съгласието на кредитополучателя или е било недоброволно.

            Народният представител Димитър Байрактаров внесе по реда на чл. 80, ал. 1 от Правилника за дейността и организацията на Народното събрание, след приемането от народните представители на първо четене на законопроекта за кредитите за недвижими имоти на потребители изготвени от мен предложения да бъде обезсилван единият от изпълнителните листа, издадени  за едно и също вземане въз основа на  т.2, респ. т. 3 и на основание т. 9 от чл. 417 от ГПК.

            Няма сигурност и гаранции, че на второ четене законопроектът ще бъде гласуван с предложените от нас текстове. Освен това, законопроектът не включва в приложното си поле потребителските кредити и кредитополучателите на такива кредити няма да се ползват от ефективна защита, дори и при позитивен изход и приемане на предложените допълнения.

            Поради изложените съображения, промяната на българското законодателство няма да осигури ефективното приложение на Директива 93/13/ЕИО, ако тя касае само нормата на т. 2 от чл. 417 от ГПК, а трябва да се предприемат по-глобални и адекватни мерки за гарантиране на правата на потребителите.

Уведомявам Ви, че граждански организации и адвокати се обърнахме към Върховния касационен съд на Република България, като представихме изготвено от адвокат Силвия Минчева и от мен становище относно колизията между чл. 417 от ГПК и Директива 93/13/ ЕИО и практиката на Съда на Съюза.   Информирахме касационната инстанция и относно практиката на редица съдилища в България да приемат, че исковете, заведени от потребители за установяване на неравноправност на договорни клаузи са оценяеми и да постановяват заплащането на такси в размери на 4 000, 5000 и повече лева, а други съдилища да ги определят като неоценяеми /т.е. за тях да се дължи такса в размер на от 30 до 80лв./, но да изискват заплащането на държавни такси за всяка отделна клауза, за която се твърди, че е неравноправна, което често довежда до определянето на държавни такси в размер над 1000лв. По този начин се стимулира  недобросъвестното поведение на банките да изготвят договори с многобройни неравноправни клаузи, като в случай, че потребителят реши да ги оспори като нищожни, държавната такса става изключително висока, което практически поставя в невъзможност потребителя да води дела. Съдебните постановления за заплащане на държавни такси, още повече в такива големи размери, са несъвместими с изискването, регламентирано в редица преюдициални заключения на Съда в Люксембург, че националните съдилища са задължени служебно да преценяват неравноправния характер на договорните клаузи, дори и в случаите, в които потребителят не е възразил срещу издадена заповед за незабавно изпълнение(вж. в този смисъл Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, точка 26, Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 38, Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08,  точка 31, Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 49, Решение по дело Aziz C-415/11, точка 46, Решение по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 34).    Представям на Вашето внимание изготвеното становище, в което сме посочили практиката на различни български състави и номерата на делата, по които е налице противоречива съдебна практика относно размера на държавната такса.

            В отговор изх. № 196/24.03.2016г. на Върховен касационен съд до председателите на сдружението, посочено от нас като подкрепящо становището, председателят на съда г-н Лозан Панов ни уведомява, че едва през 2015г. или 7 години след като България е член на Европейския съюз на работно общо съвещание на Търговската колегия е обсъден въпроса за служебната преценка за неравноправния характер на договорните клаузи. В писмото се сочи, че са изготвени методически указания към съдилищата, както и проведени обучения по апелативни райони и че е отправено искане към Националния институт по правосъдието за организиране на семинар по посочените въпроси и провеждането на такъв е включено в програмата на Института за 2016г. По отношение на противоречивата съдебна практика относно държавните такси, събирани от българските съдилища при искови производства относно неравноправност на уговорки в потребителските контракти, г-н Лозан Панов ни уведомява, че е допуснато касационно обжалване на въззивни решения за постановяване на задължителна практика по тези въпроси по реда на чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс.

            Считам, че предприемането на действия, изразяващи се в отправяне на методически указания до съдилищата и провеждане на обучение на съдии чрез Националния институт по правосъдието не създава достатъчно гаранции за ефективно приложение на правата на потребителите, гарантирани от Европейския съюз. Моля, да имате предвид, че независимо от указанията, отправени до магистратите, понастоящем в моята практика аз нямам случай на служебно произнасяне относно наличие на неравноправни клаузи в случаите, в които търговци и доставчици се снабдяват със заповед по реда на чл. 417 от Гражданския процесуален кодекс. Запозната съм само с едно единствено съдебно решение в тази насока. Като цяло, моите наблюдения са, че българските съдии не познават правото на Европейския съюз, като често в съдебни решения по дела, в които осъществявам процесуално представителство и по които съм се позовавала на преюдициални заключения на Съда на Съюза относно Директива 93/13/ЕИО, аз съм получавала отказ от правосъдие, тъй като съдилищата не обсъждат в мотивите си аргументите  ми, черпени от правото на Съюза, а единствено се задоволяват да посочат съображението, че „директивите нямат директен ефект”. В допълнение соча, че българските магистрати не упражняват правомощието си да отправят преюдициални запитвания до Съда в Люксембург при наличие на законовите предпоставки за отправяне на искане за тълкуване на релевантното и върховно право на общността. По силата на чл. 267 от ДФЕС и на чл. 629, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс, когато преюдициален въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава – членка, тази юрисдикция следва да отправя запитване, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение да отправи запитване до съда на Съюза, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение.

            Относно държавните такси, считам, че дори да се приеме в практиката на Върховния касационен съд, която ще бъде постановена по реда на чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс, че потребителските искове са неоценяеми, събирането на държавна такса в тези хипотези противоречи на изискването на Съда на ЕС да се извършва от съдилищата преценка  ex officio на неравноправния характер на потребителски клаузи. На следващо място, съществува разлика между решенията на Върховния касационен съд, постановени по чл. 290 от ГПК и решенията, постановени по реда на чл. 124 от Закона за съдебната власт. По чл. 290 от ГПК решенията са задължителни за долустоящите съдилища, но нямат характер на тълкувателни решения. По реда на чл. 290 от ГПК често се постановяват решения на ВКС, които взаимно си противоречат. Единствено тълкувателните решения и тълкувателните постановления, постановени по реда на чл. 124 от Закона за съдебната власт имат задължителен характер спрямо всички съдебни инстанции, включително пред Върховен касационен съд  и създават задължителна съдебна практика за всеки друг правен субект в Република България. По тази причина постановяването на съдебни актове по чл. 290 от Гражданския процесуален кодекс няма да внесе сигурност относно начина на определяне на държавните такси и да гарантира ефективното приложение на Директива 93/13/ЕИО.

            На следващо място, Ви уведомявам, че в Европейската Комисия е получена жалба от фондация „Център за човешки права”, регистрирана под номер  CHAP /2014/ 1674.  Жалбата е със същото съдържание на жалбата, изпратена от мен и регистрирана под номер CHAP /2014/684, което Вие може да установите, като сравните двата текста.  Представители на „Център за човешки права” са изпратили тази жалба, без аз да съм дала съгласието си като неин автор, за което съм сезирала българската прокуратура и бе образувана прокурорска проверка по преписка № 39 726/15г. на Районна прокуратура – София. В хода на проверката е изискано становище на Министерство на културата, видно от което жалбата би могла да бъде обект, ползващ се с авторскоправна закрила, снети са сведения от Милен Михайлов /предишен председател на фондацията/ и Лидия Делирадева /настоящ неин председател/, както и е извършена проверка на интернет сайтове и имейли, на които съм публикувала жалбата. В прокурорско постановление по преписката е прието, че има евентуални данни за извършено престъпление „плагиатство”.

В качеството си на автор се противопоставям на ползването на жалбата ми от „Център за човешки права”.  Нейните представители освен, че нарушават правата ми на автор, злоупотребяват с доверието на хората, като в публичното пространство, включително пред медии, правят твърдения, че единствено по депозираната от тях жалба се извършва проверка от страна на Комисията. Освен това, се твърди че Милен Михайлов е подготвил жалбата и че води дълга и системна кореспонденция с Европейската Комисия, за да постигне защита на потребителите на банкови услуги. По този начин в откритата приемна на фондация се извършва забранена от българското законодателство търговска дейност, като се привличат клиенти на Милен Михайлов /тогава адвокат, а сега съдия в Софийски градски съд/ и на други адвокати, свързани с Лидия Делирадева. Моля, да имате също така предвид, че фондация „Център за човешки права” е регистрирана в Министерство на правосъдието като неправителствена организация, извършваща общественополезна дейност. Като такава организация, тя е задължена съгласно българското законодателство да представя информация за дейността си, включително декларации за платените данъци и осигуровки. Тези изисквания са създадени за гарантиране на прозрачност и осъществяване на контрол подобни организации да не бъдат използвани за забранени дейности. С писмо на Министерство на правосъдието изх. № 94- Д-220/25.08.2015г. съм уведомена, че в нарушение на задълженията си по чл. 46, ал. 1 и ал. 2 от Закона за юридически лица с нестопанска цел, „Център за човешки права” не е предоставяла информация за дейността си за предходните години от 2006г. до 2014г., както и че фондацията системно не изпълнява задълженията си за отчитане на дейността си и за представяне в определените срокове на информацията по отношение на подлежащи на вписване обстоятелства, като дори адресът им не е актуален.  Тази организация действа в нарушение на редица законови изисквания, включително относно данъчна и осигурителна отчетност. Тя е използвана изцяло с търговски цели, което е забранено от законодателството ни. Лицата, свързани с нея твърдят, че Европейската Комисия извършва единствено проверка по тяхната жалба /която е реално мой авторски труд и която е входирана при Вас много преди те да я депозират повторно при Вас/, като по този начин осъществяват посредничество за намиране на клиенти на адвокати, което нарушава изискванията на Закона за адвокатурата. Поради изложеното, категорично се противопоставям на използването от „Център за човешки права” на изготвената от мен жалба.

  1. Становище до Върховен касационен съд;
  2. Отговор изх. № 196/24.03.2016г. на Върховен касационен съд;
  3. Постановление по пр.пр. № 39726/15г.

4.Писмо на Министерство на правосъдието изх. № 94- Д-220/25.08.2015г.

С УВАЖЕНИЕ:

/адвокат Десислава Филипова, председател на фондация „Център за европейска интеграция и за защита правата на човека/

Моля, всички съобщения да бъдат изпращани на адрес:

Гр. София, ул. „Петър Парчевич” № 26, ет. 4, ап. 11

GSM: 0359898790909

e-mail: adv_desislava_filipova@abv.bg

СПОДЕЛЯНЕ

Коментари (1)

  • DIMITRINKA NENOVA
    17.06.2016 at 8:53

    BRAVO DESI!!!!!!!!NIAMA VTORA KATO TEB!!!!!!!

    Reply

Вашият коментар

Работно време: 09:00 – 17:30
Консултация се назначава само след предварително записване.

гр. София

ул. "Петър Парчевич" № 1

  • ет. 5, ап. 14
  • 0898 79 09 09
  • adv_desislava_filipova@abv.bg
GPS Навигация

ИНТЕРЕСНО