НИКАК НЕ Е ТРУДНО!

02Ное.

Да осъдиш колектори и фирма за бързи кредити

измама със запис на заповед

Фирмите за бързи кредити нарушават закона и надписват „сметката“, с което увреждат своите клиенти. След като ги натоварят, чрез редица капани с недължими суми, те продават надписаните кредити продават на колектори, които започват истински тормоз-звънят по телефона денонощно, включително и на роднини и на работодатели, отправят заплахи, представят се за частни съдебни изпълнители и използват какви ли не прийоми, с които превръщат живота на човек в ад.

Знайте, че когато фирмите за бързи кредити нарушават драстично закона и водите с тях дело, може да ги санкционирате за наглостта, защото съдът може да обяви договора за заем за невалиден /нищожен/ и тогава по закон ще дължите да върнете само сумата по кредита, без да сте задължен да плащате лихви, неустойки или такси. Колекторите са силни само по телефона. За да ви задължат да платите, обаче, те трябва да се обърнат към съда и той да ви осъди, но само и единствено, ако има основание за това в закона, т.е. ако договорът, сключен от вас е изряден и кредиторът не е нарушил самият той правилата, заложени в закона. Когато колекторите или фирмите за бързи кредити се позовават на договори, които изцяло или частично са невалидни /нищожни/ или пък претендират задължения, погасени по давност, съдът ще отхвърли иска им и ще ги накара да ви платят разходите за воденото дело.

Днес ми се обади колекторска фирма, на която фирма за бързи кредити е прехвърлила дълг по нищожен договор и ми предложиха да платят на клиентката ми и моя хонорар, само и само да не им образуваме изпълнително дело. Удовлетворението да спечелиш дело срещу такива фирми, заобикалящи правилата на закона и тероризиращи гражданите е огромно. Ето и съдебното решение и вярвам ще излизат все повече спечелени дела срещу тях, ако хората знаят правата си и се защитават:

Р Е Ш Е Н И Е

№……… /31.10.2017г., гр.Варна

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА

при участието на секретаря КАПКА МИКОВА, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.дело №835 по описа за 2017г. на ВОС, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството е образувано по ВЖ на С.Я.Д., ЕГН **********, Варна, чрез адв.Д.Ф. от САК срещу решение №1068/16.03.2017г., постановено по гр.дело №13914/2016г. на ВРС, 17 състав, с което съдът е уважил предявен установителен иск за вземане на „Агенция за събиране на вземания”ООД, ЕИК 201318404, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, към С.Я.Д., ЕГН **********,***, за следните суми: 367.97лв., представляващи главница по договор за паричен заем; 27.21лв. договорна лихва за периода 03.02.2015г. до 09.06.2015г., 43.99лв., лихва за забава за периода 04.02.2015г. до датата на подаване на заявлението в съда, неустойка в размер на 231.03лв. за периода 17.02.2015г. до 09.06.2015г., такса разходи по кредита 17.50лв., с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД, за които вземания в полза на ищеца е издадена заповед №5102/01.09.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, на основание чл.422 ГПК.
С жалбата се излага, че решението на първата инстанция е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения. Като основно нарушение на ВРС се сочи необсъждане на довод за нищожност на клауза от договора за потребителски кредит – нищожност на чл.11, ал.1 от договора поради противоречие с чл.143, т.5 от ЗЗП. Твърди се, че вместо това съдът е обсъдил невъведено от страната възражение – за недействителност на договора поради неспазване изискването на чл.11 от ЗПКр. Това именно страната сочи и като съществено процесуално нарушение, което е накърнило защитата на ответницата. С въззивната жалба се поддържа твърдението за нищожност на клаузата на чл.11, ал.1 от договора като неравноправна съгласно чл.143 от ЗЗП. Твърди се, че тази уговорка не е индивидуално договорена, а представлява типова клауза, върху която потребителят не е могъл да влияе. Твърди се, че ищецът не е ангажирал доказателства за опровергаване на твърдението за типово договаряне. Поддържа се довод, че чл.11 от договора е нищожна неустоечна клауза тъй като са изпълнени всички елементи от чл.143 ЗЗП, в частност т.5 от същата разпоредба. Договорено е по този начин заплащане от потребителя на необосновано високо обезщетение или неустойка доколкото същото съставлява 80% от предоставената в заем сума от 500 лева. /която при това не е изцяло усвоена от потребителя/ Твърди се освен това, че постановеното съдебно решение не е мотивирано досежно обсъждане възражението на ответника за заобикаляне изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК, че годишният процент на разходите не може да бъде по –висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения /разпоредбата е изменена с ДВ, бр.35 от 2014г./ Твърди се, че за да заобиколят тази забрана, фирмите за бързи кредити въвели практика за изискване от клиентите осигуряване на поръчителство от лица, за които поставили изисквания несъобразени с предмета и характера на договорите за бързи кредити, като по този начин тези фирми си набавили допълнителна облага/печалба/. Прави се довод, че този начин на определяне на неустойката създава условия за двукратно получаване на печалба от кредитодателя. Твърди се, че КЗП е предявила колективни искове срещу част от тези дружества – кредитодатели, в резултат на което част от тях са отстранили неравноправните си клаузи – в противоречие с чл.19, ал.5 ЗПК. Твърди се, че това е публично известен факт, който следва да бъде съобразен от съда. Сочи се, че съдът неправилно е приел, че тази неустойка не противоречи на добрите нрави /същата е в размер на 359.38 лева/ тъй като същата е загубила обезщетителната си и санкционна функция и създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Сочат се конкретните детайли на неравноправните изисквания спрямо потребителите в заобикаляне на чл.19, ал.5 ЗПК. Кредитната институция е въвела и алтернативно изискване за предоставяне на банкова гаранция при очевидно по-завишените изисквания от банките при предоставяне на кредити, респ. невъзможност за изпълнение от кредитополучателите. Твърди се, че неустойката е договорена в противоречие с изискванията за добросъвестност като е излязла извън присъщите и функции. Неоснователно се твърди, че съдът е приел дължимост на таксите за разходите по чл.12, ал.3 и ал.4 от договора. От една страна се твърди, че не са ангажирани никакви доказателства, че такива разходи изобщо са извършени, а от друга страна се твърди, че дори да са направени, те са завишени по размер. Поради това се прави довод, че тези суми, следва да бъдат отнасяни в погашение на главницата. Твърди се, че поради неоснователност на иска за главницата, неоснователен е и иска за лихви от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до изплащане на задължението. Претендира се отмяна на решението и отхвърляне на иска ведно с присъждане на разноските, вкл. на пълномощника разноски за безплатна правна помощ по чл.38, ал.2 от ЗАдв.
В срока за отговор е постъпило становище на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, ЕИК 203670940, София, чрез ю.к.Н.М. – Ц. /с приложено пълномощно/, за неоснователност на жалбата. Твърди се, че съдът е обсъдил всички доказателства по делото като приел, че договорът е сключен при общи условия, но същите са възпроизведени в договор за паричен заем „Вива експрес” с №5139637/25.11.2014г. като освен това потребителят е бил запознат с тях и е могъл да ги обсъди при подписване на договора. Същия се е съгласил и с клаузата на чл.11, ал.1 от договора и тъй като не е предоставил поръчителство или банкова гаранция, се е задължил за размера на неустойката съгласно чл.3, ал.3 от договора. Поради това считат възражението за недължимост на неустойката за неоснователно. Излагат, че правилно съдът е приел, че неустойката не е прекомерна. С подписване на договора се твърди, че кредитополучателят се е съгласил с основанието, начина на определяне и размерът на уговорената такса разходи и такива действително са сторени в претендирания размер. Претендират се сторените разноски и ю.к.възнаграждение.
С определение рег.№2167/11.07.2017г. въззивният съд е допълнил доклада, извършен в определение на РС-Варна по гр.дело №13914/2016г. с разпределяне тежестта на доказване по въведеното възражение за нищожност на договорна клауза, както следва: В тежест на ищеца е да установи валидността на договора за потребителски кредит, в частност клауза от същия договор, за която ответникът е въвел възражение с отговора на исковата молба за нищожност поради противоречие с чл.143, т.5 от ЗЗП, заобикаляне на чл.19, ал.4 от ЗПК както и наличието на индивидуално договаряне на клаузата. Съобразно допълнение на доклада в частта на възложената на ответника доказателствена тежест, съдът е указал на същия да установи възраженията си срещу исковете, вкл. възраженията си за несъответствие на договорната клауза на чл.11, ал.1 от договора за кредит с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.143, т.5 от ЗЗП както и несъобразяването им с добрите нрави. В негова тежест е да установи и извършено плащане по договора и/или друг вид погасяване на претенцията. Страните не са направили доказателствени искания във връзка с допълване доклада в частта по разпределената им доказателствена тежест.
В съдебно заседание пред въззивния съд, не се явява представител на въззивника.
Въззиавемата страна, представлявана от ю.к.М., поддържа оспорването на жалбата и претендира сторените по делото разноски, за което прилага списък по чл.80 ГПК.
За да се произнесе по спора въззивният съд съобрази следното: Пред ВРС е предявен иск с правно основание чл.422 ГПК, от АГЕНЦИЯ ЗА ДЪРЖАВНИ ВЗЕМАНИЯ ООД, София, против С.Я.Д., ЕГН **********, гр.Варна, за установяване съществуването на задължения за следните суми: 367.97лв., главница по договор за паричен заем, 27.21лв. договорна лихва изчислена за периода 03.02.2015г. до 09.06.2015г., 43.99лв., лихва за забава за периода 04.02.2015г. до датата на подаване на заявлението в съда на 01.09.2016г., неустойка в размер на 231.03лв. за периода 17.02.2015г. до 09.06.2015г., такса разходи по кредита 17.50лв., за които вземания в полза на ищеца е издадена Заповед № 5102/01.09.2016г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.дело №13941/2016г. на XVII състав на ВРС.
В исковата молба се твърди, че на 25.11.2014 г. между „Вива Кредит“ ООД, като заемодател и С.Я.Д. като заемополучател е сключен Договор за предоставяне на паричен заем ”VIVA Express“ №: 5139637/25.11.2014г., при спазване разпоредбите на ЗПК, по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в собственост на заемателя заемна сума в размер на 500лв., а заемателят се е задължил да върне същата на заемодателя, ведно с договорна лихва в размер общо на 60лв., на 14 равни двуседмични погасителни вноски, в размер на 40 лева всяка, като договореният общ размер на плащанията е 560лв. На основание сключеният договор, при забава плащането на погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя направените разходи за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщения за събирането на просрочените вземания, които се начисляват, както следва: по 12,50 лв. на всеки четвърти и единадесети ден забава, но не повече от 150 лв., а при забава на плащането на която и да е погасителна вноска с повече от 57 календарни дни, на петдесет и осмия ден забава заемателят дължи на заемодателя заплащането на еднократна сума в размер на 100 лева, представляваща направените разходи за събиране на просрочените вземания, включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по събиране на вземането. На основание цитираните по -горе разпоредби на ответника е начислена такса разходи за събиране на вземането в размер на 250лв. Съгласно клаузите на договора, заемателят се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно – валидна банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да е валидна за целия срок на договора за заем. Поради неизпълнение на задължението на Заемателя да предостави банкова гаранция в предвидения в договора срок, съгласно уговореното от страните, на същия е начислена неустойка за неизпълнение в размер на 359,38 лева, която се заплаща на равни погасителни вноски, всяка в размер на 25,67 лева дължими на падежната дата на погасителната вноска по договора за заем. Така, месечната погасителна вноска, която е следвало да заплати заемателя е в размер на 65,67 лева. На ответницата е начислена лихва за забава за периода от 4.02.2015г. до датата на подаване на заявлението в съда в размер на 27,21 лева, който е съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска. В молбата се твърди, че въпреки отправените покани за доброволно изпълнение и разсрочване на задължението му длъжницата не е заплатила изцяло дължимия паричен заем към дружеството. Сумата, която е платена до момента е в размер на 525.67лв., с която са погасени, както следва: неустойка: 128.35лв., такса разходи 232.50лв., договорна лихва: 32.79лв., главница: 132.03 лв. Твърди се, че на 01.09.2015г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013г., сключен между „Вива кредит“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, по силата на което вземането на „Вива кредит“ООД, произтичащо от договор за паричен заем № 5139637/25.11.2014г., е прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания“ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения. Агенцията –ищец е правоприемник на „Агенция за събиране на вземания“ООД, ЕИК 201318404. Длъжникът е уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземане с уведомително писмо от страна на „Вива кредит“ ООД в качеството му на цедент. За вземането си ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и поради подадено възражение на длъжника, е инициирал исковото производство по чл.422 ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК, ответникът оспорва исковете по основание и размер. На първо място твърди извършени плащания на главницата, поради което счита, че са неоснователни предявените акцесорни искове за договорна и мораторна лихва. Отделно от това, твърди, че неустоечната клауза по чл.11, ал.1 от договора, е нищожна като противоречаща на чл.143, т.5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като заобикаляща изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК и като сключена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1 от ЗЗД. Релевира доводи, че заплащането на така уговорения размер на неустойка създава предпоставки за двукратно получаване на печалба, респ. неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Смята, че предвидената неустойка в размер на 359.38лв. противоречи на принципите на справедливостта тъй като загубила свояте обезщетителна функция – не предвижда заплащане на обезщетение за вредите от неизпълнението, а създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Излагат се конкретните ограничения в процесния договор, които са неравноправни и противоречат на добрите нрави. Съобразявайки тези обстоятелства смята, че чрез поставяне на ограничителни условия, които да бъдат изпълнени от кредитополучателите в невъзможно кратки срокове, търговецът не цели обезпечаване на вземанията си при липса на доброволно изпълнение, а търси единствено необосновано увеличаване на печалбата си. Вън от това, определеният размер на неустойката от 359.38лв. е на стойност, почти еквивалентна на размера на главницата от 500лв., поради което неустойката излиза извън пределите на нейната санкционна функция, тъй като заплащането й в уговорения размер представлява прекомерно тежка санкция за неизправния длъжник. На следващо място, съгласно чл.12, ал.3 от договора, при забава на плащането на погасителна вноска по договор за предоставяне на паричен заем за суми от 400лв. до 1 500лв., заемателят дължи заплащане на 12.50 лв. на всеки четвърти и единадесети ден забава, представляващи направени разходи за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщения за събиране на просрочени вземания. В договора е предоставено заплащане на разходи, за които не се представят доказателства, че реално са направени, поради което няма правно основание за тяхното начисляване към дълга. В отговора се съдържа и оспорване размера на претендираните от заявителя –ищец възнаграждения за юрисконсулт.
Въззивният съд, въз основа на събраните доказателства, ценени в съвкупност, твърденията и възраженията на страните, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът констатира редовността на жалбата – същата изхожда от надлежно легитимирана страна чрез пълномощника и по делото /до приключване на спора/, срещу подлежащ на обжалване акт, в преклузивния срок.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Постановеното от ВРС решение е валидно и допустимо.
Въззивният съд, с оглед липсата на оплаквания във въззивната жалба, намира че са налице предпоставките на чл.422 вр.чл.415 ГПК за допустимост на предявените установителни искове.
Въззивният съд дължи произнасяне по спора въз основа на очертаните с въззивната жалба оплаквания, които в случая касаят пълно преразглеждане на заявените претенции и излагане от съда на самостоятелни правни изводи относно въведените твърдения за нищожност на договорни клаузи.
Не се оспорва сключването на договор за заем „Вива Експрес” от 25.11.2014г., между Вива кредит ООД и въззивника С.Д. както и извършеното прехвърляне на вземания, вкл. по договора, от цедента ВИВА КРЕДИТ ООД на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ООД, чийто универсален правоприемник се явява заявителя и ищец по иска АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД. Не се оспорва уведомяването на длъжника за извършената цесия на задълженията по договора, а и уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД се установява с представените договор, потвърждение и приложения към цесионния рамков договор, уведомително писмо от кредитодателя.
От заключението на приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза /л.61 и сл./, кредитирана от съда, се установява, че неизплатената главница по договора за потребителски кредит от 25.11.2014г., дължима от ответницата е в размер на 367.97лв., договорна лихва за периода 03.02.2015г. до 09.06.2016г. – 27.21 лв.; неустойка за периода 17.02.2015г. до 09.06.2015г. – 231.03 лв.; такса разходи – 17.50 лв. и лихва за забава за периода 04.02.2015г. до 19.08.2016г. е в размер на 43.99 лв. Лихвата в размер на 43.99 лева не влиза в сумата от 643.71 лева, а е начислена допълнително за периода от 04.02.2015г. до датата на подаване на заявлението на 01.09.2016г. и представлява лихва за забавено изпълнение на паричното задължение.
Според заключението, ответницата като заемодател е получила сумата от 500 лева, която е следвало да върне на 14 вноски от по 40.00 лева всяка, за срок от 28 седмици. Посочени са конкретни падежи по обективирания в договора погасителен план – първият на 09.12.2014г. и последно плащане на 09.06.2015г. Договорен е фиксиран ГЛП по заема – 40.30 % и годишен процент на разходите /ГПР/ – 49.27%. От заключението се установява и залащането на част от дължимите суми в общ размер от 525.67 лева, от потребителя. Това обстоятелство не е спорно и се установява от самия кредитор в заявлението и исковата молба.
Съгласно чл.3, ал.3 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора за заем, да предостави обезпечение на задълженията по договора, а именно – физическо лице поръчител, което следва да отговаря на изрично разписани изисквания на заемодателя, вписани в договора или да предостави банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да е валидна за целия срок на договора за заем.
В чл.11 от договора е предвидено, че при неизпълнение на това задължение на заемателя, нему се начислява неустойка в размер на 359,38 лева, която се заплаща на равни погасителни вноски, всяка в размер на 25,67 лева, дължими на падежната дата на погасителната вноска по договора за заем като при това разсрочване на неустойката, месечната погасителна вноска, която следва да заплати заемателя е в размер на 65.67 лева. Вещото лице е изготвило в табличен вид разбивки на сумите, които се дължат във връзка с подписания договор за паричен заем като отнасяло част от плащанията към погасяване на отделните пера по иска.
В чл.12, ал. 3 от договора е предвидено при забава плащането на погасителна вноска по договор за заем на сума от 400 до 1500 лева, заемателят да дължи заплащане на 12.50 лева на всеки четвърти и единадесети ден забава, представляващи направените разходи за събиране на просрочени задължения – телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщения за събиране на просрочените задължения, но не повече от 150 лева. В ал.4 е предвидена твърда такса от 100 лева, дължима на 58 ден забава.
Предмет на преценка от страна на въззивния състав е валидността на уговорките в договора, свързани с начислената на заемателя неустойка по чл.11 от договора както и начислените разходи по договора съгласно чл.12, ал.3 от договора. Ответникът твърди, че тези своевременно направени възражения не са намерили отговор в решението на първата инстанция, поради което се иска преразглеждането им от въззивния съд.
Първоинстанционният съд е счел възраженията и доводите на ответника за недействителност на клаузите от договора в чл.11 и чл.12 от същия, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1 и чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), за неоснователни. Съдът е счел уговорката в чл.3, ал.3 вр.чл.11 от договора за валидна и създаваща задължение за неустойка за заемателя. Според ВРС, задължението за неустойка по чл.11, ал.1 от договора е предвидено за неизпълнение на задължение за която и да е от двете форми на обезпечение, а в конкретния случай не се твърди, а и не се представят доказателства от ответницата, че е обезпечила заема с поръчителство или с банкова гаранция. Съдът е намерил възражението за прекомерност на тази неустойка за неоснователно като изложил съображения, че в конкретната хипотеза следва да изхожда от вида на неизпълнението за обезщетяване на вредите за което е уговорена неустойката, начина на определяне като глобална сума, или като процент от главницата, на базата за начисляването й – съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за вредите, както и на уговорката или на липсата на такава за плаващо нарастване размера на неустойката с оглед продължителността на неизпълнението и др. Счел е за неоснователно и възражението на ответницата относно дължимостта на такса разходи в размер на 250 лева, позовавайки се на липсата на доказателства за извършване своевременно на плащанията по договора от ответницата. Съдът е приел, че предпоставка за определяне конкретния размер на тези разходи са единствено размерът на заема, забава на плащането от страна на длъжника и срокът на тази забава. Приел е, че с подписването на договора, длъжникът се е съгласил изрично с начина на определяне и размерът на таксата за разходи, а и с неустойката по чл.11 от договора.
Въззивният съд достига до различни правни изводи при преценка действителността на цитираните по-горе договорни клаузи на чл.11 и чл.12, ал.3 и ал.4 от потребителския договор с оглед на въведените възражения за тяхната неравноправност по чл.143 вр. чл.146 ЗЗП, противоречие с чл.19, ал.4 от ЗПКр и противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД. На първо място, спрямо договорът за финансова услуга, приложение намират съответно разпоредбите на чл.143-146 ЗЗП. Няма спор с оглед качеството на заемателя, че е налице договор с потребител по см.на пар.13 от ДР на ЗЗП.
По отделните въведени с жалбата твърдения за недействителност на клаузите от договора:
Съгласно чл.11 от договора, при неизпълнение задължение на заемателя да осигури обезпечение по договора за заем /банкова гаранция или поръчителство/, на същия се начислява неустойка в установен размер от 359.38 лева, разсрочена на равни части и платима на съответните падежни дати към погасителните вноски, които нарастват от 40.00 лева на 65.67 лева, дължими на всеки от падежите.
Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата – предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.

Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи „Препратки““Връзка с европейски норми““Практика“в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване, че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство – подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори. /в този смисъл и р.№98/25.07.2017г. по т.дело №535/2016г. на Първо т.о./

По отношение конкретизацията на въведената от въззивника неравноправност, с решение № 237/20.01.2017г. по т.д.№ 2927/2015г. ВКС, І т.о. по реда на чл.290 ГПК е прието, че потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл.143 ЗЗП, е налице противоречието. Или, съдът следва да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер на клаузи в потребителски договор и когато страната, направила възражението за нищожност, не е посочила конкретна законова норма, на която противоречи договорната клауза.

С оглед на направените възражения за неравноправност на клаузи от договора за потребителски кредит, респ. тяхната нищожност, ищецът следва да установи, че договорът е сключен на основата на добросъвестността при спазване на добрите търговски практики като със същия се запазва равнопоставеността на страните по сделката; да установи спазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и договаряне на неустоечната клауза в чл.11 от договора съобразно изменената законова разпоредба и добрите нрави. Тази доказателствена тежест на въззиваемото дружество е изрично указана от въззивния съд с определението за насрочване на делото и допълване доклада на първата инстанция. Ищецът, сега въззиваем не е ангажирал доказателства за установяване индивидуално уговоряне на клаузите на чл.11 вр.чл.3 и чл.12 от договора за кредит.
Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по ал.1 се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2. Представеното към договора Предложение за сключване на договор за паричен заем /л.21 по делото/ е подписано на датата на договора и макар отделено в самостоятелен документ, не установява отнапред разясняване на потребителя клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем Viva Express от 25.11.2014г., същия е изготвен въз основа на типизиран модел и стандартен европейски формуляр, който не е приложен и с който заемателят е бил запознат, но без данни за разясняване конкретните разпоредби в отклонение от изрично вписания ГПР и ФГЛП в чл.3 от договора.

В разпоредбата на чл.146, ал.2 ЗЗП са посочени критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Даденото легално определение за клаузи, които не са индивидуално уговорени, се ползва с оглед на осъществяваната върху тях преценка от гледна точка на евентуално неравноправният им характер. От дефиницията на законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. Клаузите, към които препраща договорът /в случая към Стандартен европейски формуляр в чл.2, т.2/, независимо че са обективирани като приети от потребителя при сключването му, поначало се считат, че не са индивидуално уговорени. По отношение на съгласието с общите условия на договора и декларирането на получаването им от потребителя /също така и за европейски формуляр/, включени като изявления в индивидуалния договор, следва да се съобразява и разпоредбата на чл.147а, ал.5 ЗЗП /в сила от юли 2014г./, а за измененията на общите условия – правилата по чл.147б ЗЗП. Одобряването на общите условия от Комисията за защита на потребителите по реда на чл.148, ал.2 и ал.3 З. не изключва съдебния контрол за преценка на клаузите в тези общи условия относно неравноправния им характер. Независимо от включването в чл.2 от договора декларация на потребителя, че е запознат с европейския формуляр, в тежест на ищеца е установяване предварителното предоставяне на формуляра и разясняване на условията по договора, респ.конкретните оспорени от ответника като нищожни клаузи. Доколкото не са ангажирани други доказателства извън самия договор с предложението към него, съдът намира, че не е налице установяване от ищеца индивидуално договаряне, поради което са налице предпоставки за преценка неравноправността на посочените клаузи от договора. Ако и съдът да приеме, че е налице индивидуално уговаряне поради декларираното от потребителя съгласие и предварително запознаване с европейския стандартен формуляр, то отново съдът би следвало да подложи клаузата от договора на преценка служебно за съответствието и с добрите нрави и закона по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД.

Уговорената в чл.11 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Възраженията на ответника, сега въззивник съдът намира за основателни, поради което и изводите по същество на въззивния състав са различни.

Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в ТРОСТК №1/09г., с т.3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за основателност на възражението, т.е.следва да съобрази всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на ответника.

Доколкото в случая размерът на неустойката от 359 лева е почти еквивалентен на заетата сума от 500 лева, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната и функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49.27%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл.11 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания създаващи значителни затруднения /вж.чл.3 от договора/ за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл.11 от договора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, бе следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП от 40.30%. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата на чл.11 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР – 49.27% и посоченият общ размер на плащанията от 560 лева /главница и договорна лихва/. Съгласно чл.19 от ЗПКр, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане -обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗПКр при определяне ГПР – неустойката представлява повече от 70% от заетата сума.

Съгласно пар.1 от ДР на ЗПКр „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл.11 представлява предварително отчетена в падежните вноски, сума, която не е била известна на потребителя и не е установено да е разяснена нему. Напротив, същата е в противоречие с обявеното в чл.3 от договора и в предложението за сключване на договора. В тях изрично е предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 560 лева като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по чл.11 от договора за кредит. Съгласно т.2 от ДР „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита от 500 лева и общите разходи по кредита за потребителя, а „общ размер на кредита“ е максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит. В този смисъл, съдът намира, че посочената в договора в чл.3, т.7 обща сума за плащане от 560 лева е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл.11 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с вредите от неизпълнението; съдът преценява и извършеното от потребителя плащане на сумата от 525.67 лева в срока по погасителния план /макар не на падежните дати/, последното от които на 01.05.2015г. /вж. ССЕ на л.62, табл.3/, преди подаване на заявлението. Съдът не е обвързан от начина на погасяване на задължението от страна на кредитора, а така също и посочения от вещото лице Милена Петрова по експертизата. Длъжникът е заплатил голямата част от задължението си своевременно като единствено начина на отнасяне на плащанията от кредитора е причина за начислените му значителни задължения за неустойка и разноски. При липса на уговорен начин на погасяване на задължението, приложение следва да намери разпоредбата на чл.76 от ЗЗД за отнасяне на платеното в погасяване на дълга. В договора липсва уговорка в този смисъл, поради което съдът дължи прилагане именно на цит.разпоредба от ЗЗД. /р.211 от 26.01.2017г. по гр.дело №958/2016г. на Трето г.о. на ВКС/

Съгласно чл.10а ЗПК, действащ към датата на подписване на „Практика“процесния договор /считано от 23.07.2014г./, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно ал.3 кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Съгласно чл.21 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл.32, ал.4 ЗПК, е нищожна.

Претенцията на ищеца, наред с главница и договорна лихва, касае начислената неустойка по чл.11, а така също и такса разходи, свързани с действия на заемодател при забава в плащанията, т.е. такса разходи представлява обезщетение на кредитора при забавено плащане. /чл.12, ал.3 и ал.4 от договора/. Настоящият договор за заем е сключен при действието на ЗПК /обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010г., в редакцията му изм. и доп. с ДВ, бр. 61 от 25.07.2014г., в сила от 25.07.2014г./, съответно нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл.33, ал.1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Според ал.2 на чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В настоящия случай, в клаузата на чл.12, ал.3 от договора е предвидено при забава в плащането на текущо задължение, заемополучателят да дължи на определени дни /четвърти и единадесети ден/ определена сума от 12.50 лева, но не повече от 150 лева. В ал.4 е предвидено еднократно плащане на сумата от 100 лева на 58 ден на забавата. В случая, от заключението на счетоводната експертиза се установява, че на потребителя е начислена такава такса не само по ал.3, но и по ал.4 на чл.12 от договора, или такса в общ размер от 250 лева посочени в таблица 2 от ССЕ. Съдът намира, че тази разпоредба, тълкувана в контекста и на чл.12, ал.5 от същия договор, се явява в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК. В случай на неизпълнение или забавено изпълнение, заемополучателят следва да заплаща отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението /по 12.50 на четвърти и единадесети ден/ – чл.12, ал.3 и ал.4 от договора като едновременно са начислени и двете максимални такси от 150 лева и 100 лева еднократна такса. Съдът намира, че отговорността за разноски, въведена с клаузите на чл.12 от договора, представлява по същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед изложеното съдът приема разпоредбите на чл.12, ал.3 и ал.4 от договора за нищожни и като такива същите не пораждат права и задължения за страните по заемното правоотношение, а съгласно чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В подкрепа на становището си за недействителност на договорната клауза в чл.12 от потребителския договор, съдът допълва, че заявителят по чл.410 ГПК и ищец по иска е начислявал и мораторна лихва в размер на 43.99 лева, за периода от 04.02.2015г. /забавата/ до подаване на заявлението на 01.09.2016г.
Поради нищожност на тези разпоредби, съдът следва да присъди остатък от сумата като бъдат редуцирани плащанията извършени от длъжника и отнесени от кредитора за погасяване на вземания, основани на чл.11 и чл.12, ал.3 и ал.4 от договора по арг.от чл.23 от ЗПКр. Съобразно заключението на вещото лице, общото задължение на ответника възлиза на 643.71 лева плюс 43.99 лева лихва за забава /687.70 лева/, от които след плащанията от заемателя са останали дължими 367.97 лева главница, 27.21 лева договорни лихви, неустойка в размер на 231.03 лева и разходи в размер на 17.50 лева. С оглед цитираната по-горе норма на чл.23 ЗПК, който намира приложение към спора, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита е в размер на 500 лева, като съобразно договора общият размер на плащанията на заемателя възлиза на 560 лева, които представляват сбор от погасителните вноски. В последните пък са акумулирани части от дължимата главница и договорна/възнаградителна/ лихва в общ размер на вноската от 40 лева. Поради нищожността на начислените неустойки в размер на 25.67 лева върху всяко падежно плащане, тази сума следва да бъде приспадната ведно с начислените разноски в размер на 250 лева, основани на чл.12 от договора. Към 01.05.2015г. длъжникът е заплатил 525.67 лева. Същите следва да бъдат отнесени за плащане съобразно чл.76, ал.2 ЗЗД – погасяване първо на възнаградителната лихва, а след нея на главницата. Съобразно решение №211/26.01.2017г. по гр.дело №958/2016г. на Трето ГО на ВКС, по чл.290 ГПК, разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД има предвид само възнаградителната лихва /не и мораторната такава/, без задължението за неустойка, лихва за забава по чл.86 ЗЗД, които имат обезщетителен характер. При частично плащане, което не покрива задължението за главница и лихва за забава /поради нищожност и недължимост на неустойката и разноските/ по чл.86 ЗЗД, поредността на погасяване е по чл.76, ал.1 ЗЗД като се погасява първо по-обременителното задължение – главницата. Или, в конкретния случай, след погасяване от платените 525.67 лева първо на възнаградителната лихва по договора на осн.чл.76, ал.2 ЗЗД /без значение извършеното от вещото лице пресмятане, което не е обвързващо съда/ в размер на 60.00 лева, остатъка от платената от потребителя сума следва да приспадне частта от главницата до размера от 465.67 лева. Поради това, остава задължение за главница в размер на 34.33 лева. В останалата част, исковете на ищеца са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Съгласно т.13 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при отхвърляне изцяло или частично на иска с правно основание чл.422 вр.чл.415 ГПК, издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист не подлежат на обезсилване. Поради това, въззивният съд намира предявения иск с правно основание чл.422 ГПК за частично основателен до посочения размер от 34.33 лева – част от главницата по издадена заповед за изпълнение. Решението на ВРС следва да бъде отменено частично и вместо това постановено друго в смисъл – за отхвърляне на установителния иск в посочената по-горе част и потвърждаване в частта за сумата от 34.33 лева главница от общо заявената в размер на 367.97 лева.

При установената нищожност на клаузите от договора за неустойка и разноски по начина, по който са изчислени, не се дължат, поради което претенцията за установяване дължимостта на сумата от 250 лева разноски и 359.38 лева неустойка, са неоснователни. Респективно, при недължимост на така начислената неустойка, извършените от заемателя плащания, отнесени от заемодателя приоритетно като погашения на разноски, лихва и неустойка, следва да се преценят като плащания, извършени съобразно погасителния план до общия размер от 560 лева. С оглед цитираната по-горе норма на чл.23 ЗПК, който намира приложение към спора, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита е в размер на 560 лева, които видно от извършените плащания, са погасени в значителна част към 01.05.2015г., т.е. преди подаване заявлението по чл.410 ГПК на 01.09.2016г.

При произнасяне по исковете по чл.422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне по сторените разноски както за исковото, така и за заповедното производство съгл. т.12 от ТР №3/2014г. на ОСГТК на ВКС. В заповедното производство както и в първоинстанционното производство длъжникът не е претендирал разноски. Същевременно исковият, сега въззивен съд следва да се произнесе по възраженията за прекомерност на адв.възнаграждения, каквито има направени в първоинстанционното производство, а и с въззивната жалба досежно ю.к.възнаграждение на ищеца. С оглед изхода от спора и направеното пред въззивния съд искане, разноски се следват на двете страни пропорционално съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Възраженията за прекомерност на ю.к.възнаграждение на ищеца, съдът намира за основателно с оглед разпоредбите на чл.78, ал.8 ГПК вр.чл.37 от ЗПрП и чл.25 и сл. от Наредба за заплащане на правната помощ. Намира, че претендираните размери възнаграждение на ю.к. следва да бъдат намалени от 300 и 350 лева /за заповедното, първа, втора инстанция/ до 150 лева за инстанция. Съобразно уважената част от иска, на ищеца /въззиваем/ се следват разноски за заповедно производство в размер на 8.77 лева, а за исковото производство пред първа инстанция /след редукция на възнаграждението съобр. ЗПП и Наредбата/ в размер на 27.73 лева и пред въззива – 7.50 лева, или общо за исковото производство 35.25 лева съобразно уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

На въззивника се следват разноски за въззивната инстанция съобразно уважената част от жалбата, в размер на 300 лева за адв.Ф. адв.възнаграждение по чл.38 от ЗА. На въззивника С.Д. се следва съответна на уважената жалба, част от сторените разноски или сумата от 95.00 лева разноски за въззивна инстанция както и за първа инстанция – 229.26 лева, представляващи заплатено адв.възнаграждение на пълномощника адв.Ф., на осн.чл.78 ГПК.

Съобразно изхода от спора,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №1068/16.03.2017г., постановено по гр.дело №13914/2016г. по описа на 17 състав на ВРС, в частта, в която са уважени исковете по чл.422 вр.чл.415 ГПК, предявени от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК 203670940, гр.София към С.Я.Д., ЕГН **********,***, за следните суми от общ размер от 687.70 лева, а именно: 27.21 лв., представляващи договорна лихва за периода 03.02.2015г. до 09.06.2015г., 43.99лв., лихва за забава за периода 04.02.2015г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 01.09.2016г., неустойка в размер на 231.03лв. за периода 17.02.2015г. до 09.06.2015г., такса разходи по кредита 17.50лв., както и за главницата, за разликата над 34.33 лева до 367.97 лева, по искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД, за които вземания в полза на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК 203670940 е издадена Заповед № 5102/01.09.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявени от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК 203670940, гр.София към С.Я.Д., ЕГН **********,***, установителни искове по чл.422 вр.чл.415 ГПК, за следните суми от общ размер от 687.70 лева, а именно: за сумата от 27.21 лв., представляващи договорна /възнаградителна/ лихва за периода 03.02.2015г. до 09.06.2015г., за 43.99лв., представляващи лихва за забава за периода 04.02.2015г. до датата на подаване на заявлението на 01.09.2016г., за неустойка в размер на 231.03 лв. за периода 17.02.2015г. до 09.06.2015г., за такса разходи по кредита от 17.50лв., както и за главницата, за разликата над 34.33 лева до 367.97 лева, по искове с правно основание чл.422 от ГПК, за които вземания в полза на ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК 203670940 е издадена Заповед № 5102/01.09.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по договор за паричен заем, по ч.гр.дело №10527/2016г. на 25 състав на ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение №1068/16.03.2017г., постановено по гр.дело №13914/2016г. на 17 състав на ВРС, в останалата част, с която е уважен иск по чл.422 вр.чл.415 ГПК, предявен от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК 203670940, гр.София, към С.Я.Д., ЕГН **********,***, за сумата от 34.33 лева, представляващи част от дължима главница в общ размер от 367.97 лева, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението на 01.09.2016г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №10527/2016г. на 25 състав на ВРС.
ОСЪЖДА С.Я. ДЯНКОВА, ЕГН ********** ***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК 203670940, сумата от 8.77 лева, представляваща разноски в заповедното производство както и сумата от общо 35.25 лева, разноски по исковото производство в двете инстанции, съобразно уважената част от исковете, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК 203670940, София, да заплати на С.Я. ДЯНКОВА, ЕГН ********** ***, сумата от 95.00 лева разноски за въззивна инстанция както и за първа инстанция – 229.26 лева, съобразно отхвърлената част, на осн.чл.78, ал.3 ГПК.

ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”ЕАД, ЕИК 203670940, София, да заплати на пълномощника на С.Я. ДЯНКОВА, ЕГН ********** от гр.Варна, адв.Д.Л.Ф. ***, сумата от 300 лева адв.възнаграждение за въззивна инстанция, на осн.чл.78, ал.3 ГПК и чл.38 от ЗА.

РЕШЕНИЕТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ОБЖАЛВАНЕ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

СПОДЕЛЯНЕ

Вашият коментар

Работно време: 09:00 – 17:30
Консултация се назначава само след предварително записване.

ПОПУЛЯРНО

About Us

Perspiciatis unde omnis iste natus sit voluptatem veritatis et.

консултация се назначава само след предварително записване