Спечелено и на втора съдебна  инстанция дело срещу Юробанк България по кредит в швейцарски франкове. Софийски градски съд потвърди решението на Софийски районен съд, с което банката бе осъдена да възстанови на клиентката ми надвзети лихви и курсови разлики, като използвах правна техника, с която главницата бе значително намалена с надвзети суми, които са погасени по давност.

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 26.03.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Мл.съдия: Ивелина Симеонова

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов въззивно граждански дело №5967 по описа за 2020г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №90009 от 16.05.2020г., постановено по гр.дело №24846/2018г. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, по предявени от И.П.П. с ЕГН********** срещу „Ю.Б.”АД с ЕИК****** искове с правно основание чл.26, ал., пр.1 ЗЗД, вр.чл.146, ал.1, и чл.143 ЗЗП, е прогласена нищожността на клаузите на чл.1, ал.1 (в частта „кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността на швейцарски франкове“), чл.3, ал.5, чл.6, ал.2 (в частта на изр.1 „швейцарски франкове“ и на изр.2), чл.6, ал.3, чл.12 и чл.24, ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL39275 от 18.07.2008г. между страните. Ответникът „Ю.Б.”АД е осъден да заплати на ищеца И.П.П. на основание чл.55, ал.1 ЗЗД следните суми: 4501,99 швейцарски франка, представляваща разлика между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените завишени вноски по Договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL39275 от 18.07.2008г., считано от 06.01.2011г. до 05.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба- 07.03.2017г. до окончателното изплащане; 20272,88лв., представляваща платена без основание за периода от 06.01.2011г. до 05.12.2016г. сума по договор за банков кредит за ремонт на недвижим имот №HL39275 от 18.07.2008г., формирана в резултат на валутната разлика между швейцарски франк и евро, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба- 07.03.2017г. до окончателното изплащане. Със същото решение е прието за установено, че ищецът И.П.П. не дължи на ответника „Ю.Б.”АД сумата от 2394,46 швейцарски франка (като този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 3260,96 швейцарски франка), както и сумата от 4181,95лв. (като този иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 12885,08лв.), поради извършено прихващане. Ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски в размер на 2489,97лв., а ищцата- да заплати на ответника разноски в размер на  1156,19лв., съразмерно на уважената, съответно- отхвърлената част от исковете.

Срещу решението, в частите с които предявените искове са уважени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Ю.Б.”АД. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо в частите, с които е осъден да заплати на ищцата мораторна лихва върху сумите от 4501,99 швейцарски франка и 20272,88 лева от 07.03.2017г. до окончателното изплащане, тъй като съдът се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало по ненаправено искане. Ищцата поискала да й се присъдят законни лихви за забава върху претендираните суми до окончателното изплащане, но не посочила началния момент и съдът не можел да го определи без съответно искане. Твърди, че първоинстанционният съд нарушил материалния закон като приел за установено, че не се дължат сумите от 2394,46 швейцарски франка и 4181,95 лева поради извършено прихващане, тъй като не била налице една от предпоставките на чл.103, ал.1 ЗЗД- ищцата не посочила с кое изискуемо вземане на банката прави прихващане. Според жалбоподателя не било достатъчно да се посочи само, че се прихваща с главницата по договора за кредит, тъй като същата се изплаща разсрочено на месечни вноски, които стават изискуеми в определен ден от месеца. В периода, за който се претендирало прихващането (05.12.2008г.-05.01.2011г.) ищцата погасявала своите задължения по главница чрез плащане и изискуемите вземания на Банката вече били изплатени, поради което с тях не можело да се извършва прихващане. Не можело да се прихваща и с претендираните надвнесени суми за този период, тъй като нямало да бъде изпълнено изискването на чл.103, ал.2 от ЗЗД- поради погасяването им по давност.Твърди също така, че оспорените от ищцата клаузи на процесния договор за кредит са индивидуално договорени, което било потвърдено разпита на свидетеля А.А.относно процеса по договарянето между страните. Ищцата не доказала да е била несъгласна с клаузи от договора и да е правила предложения за тяхната промяна преди сключването му, а и самите оспорени клаузи не били неравноправни. Неправилно било заключението на първоинстанционния съд за липса на обективно установен механизъм за изчисление на базовия лихвен процент за кредити в швейцарски франкове. В тази връзка твърди, че базовият лихвен процент е референтна стойност, която банката определя във връзка с предоставяните от нея жилищни кредити и която участва във формирането на дължимата по кредитите възнаградителна лихва.  БЛП се определял съобразно приета от банката методология, публикувана на интернет страницата на банката. БЛП зависел от множество пазарни фактори, които отчитат условията на финансовите пазари и спецификите на упражняваната от банката дейност, и тези фактори могат да повлияят както в посока на увеличаване на БЛП, така и в посока на неговото намаляване. Методиката  била публикувана на интернет страницата в изпълнение на изискванията на чл.33а от ЗПК (в сила от 31.08.2010г.), но се прилагала по всички договори за кредит и преди публикуването, като изменения в нея не били правени до предявяване на исковете. Към датата на сключване на Договора за кредит нямало задължение за банката да връчва на кредитополучателите тази методология или да я поставя на видно място в банковите салони, а ищцата се съгласила с посочения в договора начин на определяне на променливата лихва по кредита, което удостоверила с подписа си под договора. Според жалбоподателя, тъй като клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12 от договора не са неравноправни и са индивидуално уговорени (т.е. не са нищожни на това основание), съдът следвало да отхвърли както установителния иск за прогласяване на тяхната нищожност, така и обусловените осъдителни и отрицателни установителни искове. Твърди, че е неправилно заключението на СРС за нищожност на клаузата на чл.24 от договора за кредит, както и на клаузите уреждащи усвояване и връщане на кредита в швейцарски франкове (частите от чл.1, ал.1 и чл.6, ал.2 от договора) поради прехвърляне изцяло на валутния риск върху ищцата. Ищцата не поемала целия валутен риск, а само рискът от обезценяване на лева спрямо швейцарския франк, което обаче не било правна последица от чл.24 от договора за кредит, а от факта че договорът е уговорен и усвоен в швейцарски франкове. Банката от своя страна поемала риска от обезценяване на швейцарския франк спрямо другите валути, а и Съдът на Европейския съюз никъде в своята практика не приемал, че валутните кредити следва да бъдат безрискови за кредитополучателите и целият валутен риск трябва да бъде поет от кредитните институции. Банката разяснила на кредитополучателя валутния риск, който поема при сключване на договора за кредит в чуждестранна валута, което било установено от показанията на свидетеля Атанасов, а клаузите на чл.1, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.24 от договора били написани на общоупотребим български език, не съдържали сложни термини и били ясни и недвусмислени. Освен това ищцата предвид представената диплома за висше образование от УНСС със специалност „Публични финанси“, била добре образован и финансово грамотен човек и нейните познания в областта на финансите са над тези на средния потребител, поради което била напълно наясно какви могат да бъдат последиците от поскъпване на швейцарския франк при сключен в тази валута договор за банков кредит, спрямо еврото и обвързания с него лев. На следващо място жалбоподателят твърди, че съдът неправилно приел, че процесният кредит е усвоен в евро, тъй като лимитът в швейцарски франкове бил преведен от Банката по блокирана сметка на Ищцата, до която последната нямала достъп, а по нейната разплащателна сметка получила евро. Фактът на блокиране на сметката във франкове бил ирелевантен, а и ищцата се съгласила кредитът да бъде усвоен по блокирана сметка. Блокирането на сметката за усвояване на кредита се налагало от неговия целеви характер- за закупуване и довършване на определен недвижим имот и се усвоявал едва след представяне на определени в договора документи. Без блокиране на сметката за усвояване не можело да се гарантира правото на Банката да получи първа по ред ипотека върху имота.  В жалбата се твърди и че ищцата погасявала вноските по процесния договор с швейцарски франкове, закупени не от ответната банка, а от друго място, поради което не може да претендира неоснователно обогатяване на Банката за нейна сметка от курсови разлики. По тези съображения жалбоподателят моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете- отхвърлени изцяло като неоснователни. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата и ищец в производството И.П.П. в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна и моли решението на СРС да бъде потвърдено като правилно. Твърди, че ищцата имала волята да претендира законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане и тази воля била възприета правилно от съда. Налице били всички необходими предпоставки за извършване на прихващанията, с оглед и на изричната норма на чл.103, ал.2 ЗЗД относно погасени по давност вземания. В съответствие със съдебната практиката  уговорката между страните за връщане на кредит чрез погасителни вноски не превръща кредита в задължение за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Твърди, че клаузите от процесния договор, предвиждащи погасяване на кредита в швейцарски франкове, възлагат върху потребителя целия валутен риск и всички неблагоприятни последици от промените в курсовата стойност на швейцарския франк спрямо еврото, поради което съдът правилно и обосновано извършил преценка за неравноправността им и прогласил тяхната нищожност. Представените от ответника гласни доказателства не установявали индивидуалното им уговаряне, а в негова тежест било да стори това съгласно чл.146, ал.4 ЗЗП. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение поради произнасяне свръхпетитум в частта, с която е присъдена законна лихва върху главниците по осъдителните искове. Предвид начина на формулиране на исканията и употребените изрази не остава място за съмнение, че ищцата претендира законна лихва не от друг момент, а именно от датата на подаване на исковата молба.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По делото не се спори, че на 18.07.2008г. между страните е сключен процесният договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL39275, съгласно който банката- ответник и жалбоподател в настоящото производство е предоставила на ищеца по делото кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 65000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, от които равностойността в швейцарски франкове на 13446 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита- за покупка на недвижим имот и равностойността в швейцарски франкове на 51554 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита- за други разплащания. Съгласно чл.1, ал.3 от договора, в деня на усвояване на кредита страните подписват приложение № 1, неразделна част от договора, в което посочват приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк. Ищецът- кредитополучател се е задължил да върне кредита заедно с дължимата лихва, в срок от 360 месеца, на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план- приложение №2 към договора. Съгласно чл.3, ал.1 от договора годишната лихва се формира като сбор от базов лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1,9 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката е в размер на 5%. Съгласно чл.3, ал.5 действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони, а договорените надбавки не се променят. Съгласно чл.2, ал.1 от договора, разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя- ищец и се ползва при условията на ал.3 и 4, а именно: усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал.1 се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката за съответната валута в деня на усвояването, като кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката служебно да извършва тези действия. За превалутирането кредитополучателят не дължи на банката определените съгласно Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си, такси и комисионни. В чл.6, ал.2 от договора е посочено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката. В чл.24, ал.1 кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро, както и превалутирането по чл.22 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл.6, ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит.

В заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушано и прието в първата инстанция вещото лице е представило в табличен вид разликата в курса на швейцарския франк и еврото спрямо лева за процесния период и е изчислило надплатените суми в резултат на курсови разлики.

В случая следва да се отбележи, че кредитополучателят е физическо лице и предоставеният му кредит е с цел закупуване на жилище, т.е. кредитът не е за финансиране на търговска или професионална дейност, поради което ищецът има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на същия закон.

Настоящият състав не споделя доводите на жалбоподателя, че посочените в исковата молба клаузи на процесния договор са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, тъй като същите са част от предварително изготвени, типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, а по делото не са представени доказателства от ответника- жалбоподател, в чиято тежест е да стори това съгласно чл.146, ал.4 ЗЗП, включването на тези клаузи в конкретния договор да е станало след изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание. Ето защо ищецът се ползва от защитата на потребителите по ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонираща разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.

Съгласно чл.58 от ЗКИ при отпускане на кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за общите разходи по кредита (такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.

Съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл.147, ал.2 ЗЗП- при съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.

В Решение на СЕС по дело С-472/10 е прието, че националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл.3, пар.1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора. „Основателно съображение“ по смисъла на това решение на СЕС е всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.

В светлината на гореизложеното, в процесния договор за кредит не се съдържат условията, регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на задължението, т.е. не се съдържат вътрешните правила на банката, изисквани от чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ (който е приложим в случая, доколкото ЗПК и ЗКНИП, регламентиращи  специална закрила на потребителите на кредитни услуги, са влезли в сила след датата на сключване на процесния договор). Аналогични са разясненията в Решение №95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, II т.о., съгласно което с чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ е въведено изискване общите условия на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Следователно за банката съществува изрично законово задължение в общите условия да се съдържат кумулативно два елемента- методиката за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори, като между страните трябва е постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва, която е съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. В същия смисъл е и последователната и безпротиворечива практика на ВКС, обективирана в Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV Г. О., Решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III Г. О. на ВКС, Решение № 205 от 07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, I Т. О. и Решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I Т. О, в които е разяснено, че липсата на яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва, както и липсата на възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR, води до неравноправност на съответната клауза. В посочените решения са изведени критериите, от които съдът следва да се води при извършване на преценка за неравноправност, а именно: „дали изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор, като само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин и потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11). Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин съгласно чл.147, ал.2 от ЗПП и във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл.145, ал.1 от ЗПП)“.

В случая ответникът нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателя са били оповестени и предоставени конкретните методики, по които ще се определи конкретният размер на увеличението. По неясни за потребителя критерии и правила, без установен метод и стандарт банката, чрез промяната на БЛП, е променяла лихвения процент по конкретния кредит.

Съгласно чл.143 ЗЗП в договор, сключен с потребител, неравноправна е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т.10 неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т.12 неравноправна е клауза, която предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите, установени в чл. 144, ал. 2 и, ал. 3 ЗЗП, но в случая не е налице фактическият състав на изключението.

Предвид горното налага се изводът, че банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, като по този начин компенсира евентуални неизгодни за нея разлики във валутни курсове. По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй като при неизвестни основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде сключен договорът не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент и че ще получи новия погасителен план, още повече че ако не иска да приеме тази промяна, той не би могъл да прекрати договора.

На следващо място настоящият състав намира, че с клаузите на чл.2, ал.1-3 и чл.6, ал.2 от договора е уреден механизъм на двойно превалутиране. Не е посочено каква точно е равностойността в швейцарски франкове на сумата от 65000 евро, преведена по блокираната сметка на името на ищеца, който не е усвоил кредита от тази сметка, а от друга лична разплащателна сметка в евро, след служебно превалутиране от швейцарски франкове по курса на банката за деня. Следователно по силата на чл.2, ал.3 от договора задължителното служебно превалутиране на отпуснатата сума от швейцарски франкове в евро, е условие за използването й, тъй като с превалутирането тя се превежда по друга сметка, която не е блокирана и от която може да се теглят суми. От друга страна съгласно чл.6, ал.2 от договора при внасяне на погасителните вноски във валута, различна от швейцарски франкове, също се извършва служебно превалутиране по кръстосан курс швейцарски франк към евро. Същевременно по отношение на валутните курсове липсва каквото и да било съглашение между страните. Вследствие на това за една и съща по размер вноска в швейцарски франкове кредитополучателят е внасял през исковия период по-голяма сума в евро, като едновременно с това е заплащал и възнаградителна лихва в едностранно увеличен от банката размер поради промяна на БЛП за швейцарски франк.

В Решение на СЕС по дело С-186/16 е прието, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит и финансовите институции трябва да представят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. Необходимата за това проверка следва да се извърши от националния съд. Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на продавача или доставчика, в случая на банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. В т. 49 от посоченото решение, е прието също така, че по отношение на кредитите в чуждестранна валута финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент, а в т.50 – че банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато потребителят-кредитополучателят не получава доходите си в тази валута. В тази връзка настоящият състав намира, че потребителят- ищец е поел съществен финансов риск, без банката да го е уведомила за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на задължението. По този начин потребителят не е разполагал с достатъчно информация, за да изчисли общите разходи по кредита, които съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ подлежат на предварително оповестяване. Следователно равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя е било значително нарушено във вреда на потребителя, което съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите, които го позволяват.

Действително, както посочва жалбоподателят, уговарянето на превалутиране при усвояването и внасянето на суми в друга валута съответства на възприетото от потребителя, че пазарният продукт, който му се предлага (договор за кредит в швейцарски франкове), е по-изгоден към момента на сключването на договора, поради по-ниските лихвени проценти при кредити в тази валута. В същото време обаче и на практика банката избира да предостави кредита в евро, с изискване задълженията да се изплатят в швейцарски франкове, тъй като предвид ресурса и капацитета, с които разполага като професионалист в областта (дългогодишна информация и специалисти, запознати с движението в дългосрочен план на котировките на швейцарския франк и притежаващи необходимите познания, за да прогнозират мащабите на валутния риск), има основание и задължение да предполага промяна в тенденциите на валутния пазар, в това число и че по време на криза цената на тази валута ще се покачва, като едновременно с това установява за себе си в договора гаранции и предпазни клаузи, изключващи възможността да понесе евентуални неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския франк. Съгласно чл.1, ал.1 от договора задължението на банката е на фиксирана стойност в евро и не се влияе от курса на швейцарския франк, превалутирането е по търговския курс на банката, а не по официален курс или при прилагане на други обективни критерии, а освен това е установено и правото на банката да извършва автоматична промяна на годишния лихвен процент при увеличаване на БЛП, зависим от курса на швейцарския франк, без да е уговорена реципрочна промяна при намаляването му. В случая справедливо и равнопоставено би било банката да разясни на потребителя например, че избраният от него кредитен продукт е изгоден не по принцип и за целия период на кредита, а само докато курсът на швейцарския франк не се променя, както и че кредитополучателят няма контрол над него, поради което кредитирането в тази валута е високорисково за лице, което получава доходите си в друга валута и че то по необходимост ще понася курсовата разлика от превалутирането. Следвало е също така банката да обяви ясно и прозрачно конкретния размер на кредита в швейцарски франкове, факторите, които определят курса, по който ще се извършва превалутирането, размерът на месечните погасителни вноски в швейцарски франкове, колко лева/евро трябва да заплати кредитополучателя за погасяване на получената по кредита сума. Клаузата на чл.24, ал.1 и 2 от процесния договор изглежда разбираема от формална и граматическа гледна точка, но всъщност представлява единствено формална декларация на кредитополучателя, че е запознат с възможността промяната в курсовете на швейцарски франк към евро /лев и превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски по кредита, и съгласието му да понесе риска от колебанията на валутния пазар и всички вреди, но не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита поради курсови разлики. По делото не са ангажирани доказателства за предоставянето на подробна информация на ищеца за тези обстоятелства от страна на банката, чиято е доказателствената тежест в тази насока.

По изложените съображения въззивният съд намира за правилен изводът на районния съд, че посочените в исковата молба клаузи от процесния договор са неравноправни, тъй като поставят ищеца в неравностойно положение по смисъла на чл.143, т.10 и 12 ЗЗП, поради което са и нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.

При това положение и както правилно е преценил първоинстанционният съд, основателни до съобразените със заключението на вещото лице по ССЕ размери, се явяват и предявените с исковата молба осъдителни и отрицателни установителни искове. Налице са и всички изискуеми то закона предпоставки за извършване на прихващане с насрещни, ликвидни и изискуеми вземания на ответника за части от главницата по процесния договор за кредит. Тук следва да се отбележи, че всъщност във въззивната жалба се съдържа противоречие по този въпрос- от една страна жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл.103, ал.2 от ЗЗД, а от друга излага твърдения в обратния смисъл на тази разпоредба. Именно по силата на разпоредбата на чл.103, ал.2 от ГПК е допустимо да се извърши прихващане с погасени по давност вземания, ако такова е могло да бъде извършено преди изтичането на давността.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно в обжалваните му части.

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата има право на разноски за адвокатско възнаграждение, което съгласно представения договор за правна помощ и съдействие и списък по чл.80 от ГПК е в размер на 3000 лева. Възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение не е направено.

Предвид изложените съображения, съдът

Р    Е    Ш    И    :

ПОТВЪРЖДАВА решение №90009 от 16.05.2020г., постановено по гр.дело №24846/2018г. по описа на СРС, ГО, 28 с-в в обжалваните му части.

ОСЪЖДА „Ю.Б.”АД с ЕИК:****** да заплати на И.П.П. с ЕГН********** сумата от 3000 (три хиляди) лева- разноски в производството пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/

 

 

 

От |05 апр., 2021|Без категория, Новини|Коментарите са изключени за НОВО СПЕЧЕЛЕНО ДЕЛО ЗА КРЕДИТ В ШВЕЙЦАРСКИ ФРАНКОВЕ
Call Now ButtonОБАДИ СЕ